Unintended

I'll be there as soon as I can

Вечеряхме пица на парче в колата ми за трети път тази седмица. Всичко вървеше добре, докато не посегнах към жабката за нещо и от там се изсипаха всички онези песни. Трябваше да се пошегувам, да замажа положението с нещо, но подобно хладнокръвието и бърза мисъл не са ми присъщи.
Казват, че във всеки от нас има атоми от звезди, които са се взривили преди 11 милиарда години. Според други научни изследвания, малък процент от шума в телевизора е "остатъчна светлина" от Големия взрив... Колко ли време ще мине, докато си събереш цялата музика обратно?

И се сетих за онази сутрин, когато затворих телефона и вече всички звуци ме дразнеха - стъпки, ключалки, вилици... за музика не исках и да чувам. В следващите дни си намерих някаква група, която пееше на фламандски и само това - дума не им разбирам на тея хора. От всичко познато ми се повдигаше.

Всеки, който е започвал отначало, знае колко е изморително. Постоянно искаш да се откажеш, да затвориш очи, да си починеш за 5 минути от настоящето. Не можеш да бягаш вечно – накрая се спираш да послушаш уличните музиканти. После се улавяш да превръщаш салфетките от бистрото в лебеди, фасадите - във фотографии, уличните табели – в стихосбирки. „Премини на отсрещния тротоар” или „Път без изход”. Обикаляш местата, на които си бил щастлив и чакаш нещо да се случи.  „Внимание, дълбок изкоп”. Нищо не крие повече нещастие от опита да се повтори нещо хубаво.

"Вече никога няма"

Тази мисъл трябва с всяко събуждане наново да се опровергава, докато процесът стане механичен. После, докато се усетиш, вече ти е втръснало от изкуство. Нещата, които започна  да правиш,  за да се разсееш, сега са настоящето, което поглъща всичко и всички ни.
Вече можеш да говориш и да не говориш за това, ето и ти си човек като всички. Вече не си млад, дори да си на 19, не си идеалист, дори да се опитваш. Научил си се да разделяш двете неща, нали се сещаш. Можеш да се наслаждаваш на храната и без музика.