Влизам и сядам на едно от местата до прозореца. Сянката върху съседната кооперация разцепва наполовина изтърбушенения диван, който лежи на покрива. Хареса ми, че има прозорец - когато гледаш продължително пианистите, мимиките и театралниченето започват да те натоварват.
Докато си търсех нещо из чантата, без никаква встъпление и аплодисменти, беше започнало първото изпълнение. Вдигнах поглед, не можах да видя добре кой стои зад пианото и продължих с ровенето из чантата. Не намерих каквото търсех и я оставих на стола до мен.
От сцената звучеше тиха мелодия, различна от всичко познато. Беше като народна музика от някаква малка, толкова малка страна, че дори я няма на картата. Мелодията е бавна, непринудена, във фразите няма динамика. Всяка музикална тема приключва в нищото и започва следваща, нито една не достига кулминация и това създава постоянното усещане за недостатъчност. Като че си поемаш дълбоко дъх и не можеш да го издишаш.
Това изпълнение изобщо не изисква обичайната скованост на публиката в залата. Съвсем спокойно можех да си представя как вадя от чантата си кенче бира или пакетче солети или как си събувам обувките и си качвам краката на стола, сега това съвсем не би изглеждало неуместно.
Навън се бяха сменили няколко сезона, а музиката продължаваше, все така равна и неуловима. Беше писана за поляни, хълмове, реки, носеше и някакъв спомен за калена камина, на която се вари черен чай. Споменът беше чужд, може би детски.
Макар и хубава, мелодията оставаше все така далечна, а еднообразната й лекота започна да ми дотяга. Колкото по-дълго стоях там, толкова повече сили щяха да са ми нужни да се повдигна от мястото си. А и вече нямах къде да отида. Вероятно старата ми къща беше продадена или разрушена от силния вятър, прозорците - широко отворени, а котката - избягала или твърде стара. Видях как детското ми легло, бюрото с тетрадките, нощната ми лампа плуват надолу по канала. Вкопчих се здраво в седалката, чантата ми изтрополи на земята и музиката спря.
След няколко дълги секунди на възмутени прокашляния, слабичкото момиче продължи да свири Бах в полупразната зала. Сянката вече беше захлупила цялата отстрещна сграда, а разлепената кожа на изхвърления на покрива диван ту се надигаше от вятъра, ту клюмваше обратно - като човек, който на няколко пъти тръгва да казва нещо, но в крайна сметка само пуфти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар