сряда, 1 юли 2020 г.

По телевизията говореше някакъв човек, слаб, прегърбен с ужасни тикове. Толкова тежки тикове имаше, че е изморително да го гледаш. После му дадоха една китара, така все едно се опитваха да го скрият с нея от камерите, и той започна да свири. Нещо испанско, може би Пако де Лусия. И вече нямаше тикове. Не беше грозен, нито болнав, не беше върастен. Напомни ми мургавото човече в Чезенатико от приказката на Джани Родари, което завърърта една ръждясала въртележка, тя се издига във въздуха и прави обиколка на цялото земно кълбо. За една плоча време. После се връща на земята, децата слизат от джиповете и кончетата и други се качват на тяхно място.

Може би една плоча време е най-дългото време, в което можеш да си истински щастлив. Някъде толкова траят натискането в коридора с първата ученическа любов, един сън, церемонията по награждаване на медалистите,  първото посещение на бебе в родилното, излитането на самолет, изгревът. Това е точният интервал от време, за което едно мълчание може да бъде приятно, а целувките да бъдат само целувки и нищо повече. 

Моята една плоча време беше диск с хитовете на БГ радио за 2001 година, която слушах сама привечер, 9-годишна, на шофьорското място в колата на баща ми, паркирана на ръба на скалите зад къмпинг Арапя. 

Може би точно толкова трае умирането. Поднесено като прощален подарък от вече изтощеното ни съзнание. Защото дори в живота на най-големия несретник, загубил цялото си състояние на хазарт и затънал в дългове, ще намериш онези няколко минути на ослепителна радост от някое завъртане на рулетката, които той несъмнено би искал да вземе със себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеше к...