неделя, 5 април 2020 г.


"Четецът" е такава добра история. И като всяка добра история, те прави съпричастен, дори да нямаш нищо общо. По-скоро те кара да намериш някаква връзка със себе си, на такива места, на които изобщо не си подозирал, че тя може да съществува. Изобщо, не вярвам ако някой твърди, че харесва историите просто така, без да се вижда в тях. Както и да е, това не е важно.

Цял живот Хана се бори с демона на неграмотността и срама си от него. Това предреши всичките и избори - СС, заминаването, самопризнанието. И тъкмо когато надмогна себе си и се научи да чете, когато присъдата изтече и всичко можеше да започне наново, се покатери върху купчината си от книги и се обеси. И преди съм си го мислела, как самоубийците не слагат край, когато е трудно, а напротив - когато са преодоляли всички пречки, когато се почувстват най-силни. Това, разбира се, е просто теория - всеки от тях е нещастен посвоему.

Най-тъжно ми става накрая на онези истории, които обхващат целия живот на персонажите. От пропиляния живот ми става тъжно. Защото в тези истории авторът не те е оставил да измислиш друг край или различна предистория. Един цял живот си е заминал е така - не заради войната, нацистите, вината, затвора или невъзможната любов - а заради нещо в теб самия, което не можеш да пребориш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...