петък, 5 април 2024 г.

Да се върнем отново на бомбето:

На първо място, за Сабина то беше смътен спомен за забравения дядо, кмет на малък чешки градец от миналия век. 

На второ място, то бе спомен от баща й. След неговото погребение братът на Сабина си бе присвоил цялото имущество на родителите им. Тя се заинати и гордо се отказа да търси правата си. Заяви саркастично, че взима бомбето като единствено наследство от баща си. 

На трето място, бомбето бе реквизит на любовните й игри с Томаш. 

На четвърто, то бе знак за нейната ексцентричност, която тя съзнателно култивираше у себе си. Когато емигрира, не можа да вземе много неща и фактът, че бе понесла този обемист и непрактичен предмет, значеше, че се е отказала от други, по-практични вещи. 

На пето място, в чужбина бомбето се бе превърнало за нея в сантиментален предмет. Когато пристигна при Томаш в Цюрих, тя взе шапката със себе си и я сложи на главата си, преди да му отвори вратата на хотелската стая. Тогава се случи нещо, което не бе предвидила: бомбето не беше вече нито смешно, нито възбуждащо; то се бе превърнало във възпоменание за отминалото време. И двамата бяха развълнувани. Любиха се както никога: неприличните игрички бяха неуместни, защото тази среща не беше продължение на еротичните им приключения, при всяко от които им хрумваше по някоя нова малка перверзия, а рекапитулация на времето, химн на общото им минало, сантиментално резюме на несантименталната им история, която чезнеше в дълбините на времето. 

Бомбето се бе превърнало в мотив от музикалната композиция на Сабининия живот. Този мотив зазвучаваше отново и отново, но всеки път носеше различно значение; всички тези значения протичаха в бомбето като река в руслото си. И бих могъл да кажа, че това беше руслото на Хераклит: „Никога не можеш да влезеш два пъти в една и съща река!“ Бомбето беше речно корито, в което Сабина всеки път виждаше да тече друга река, друга семантична река: един и същи предмет извикваше всеки път за живот ново значение, но заедно с това значение прозвучаваха (като ек, като музикален съпровод от екове) всички предишни значения. Всяко ново изживяване се огласяше от все по-богат акорд. В цюрихския хотел Томаш и Сабина се развълнуваха от гледката на бомбето и се любиха едва ли не през плач, защото черната вещ не беше само спомен за любовните им игри, но и спомен за Сабининия баща и за дядото, живял във век без автомобили и самолети. 

Сега вече може би ще разберем по-добре пропастта, която разделяше Сабина и Франц: той се вслушваше жадно в историята на нейния живот, също така жадно и тя се вслушваше в него. Разшифроваха съвсем точно логическото значение на думите, които си разменяха, но не чуваха ромона на семантичната река, която течеше през тези думи. 


Затова, когато тя постави пред Франц бомбето на главата си, той се почувства несигурен, сякаш някой го бе заприказвал на чужд език. Не намираше постъпката й нито скандална, нито сантиментална, за него тя бе само неразбираем жест, който го караше да се чувства несигурен, тъй като му се струваше празен откъм значение. 

Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви (така, както Томаш и Сабина си бяха разменили мотива на бомбето); но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.

Из "Непосилната лекота на битието" от Милан Кундера

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Този блог се появи преди малко повече от 12 години, в името на разрушителния и саморазрушителния афинитет на автора. Вярвала съм в най-разли...