Влакът размърдва металното си туловище. Всеки момент ще писне звънецът.Това не е вече твоята спирка. Последно повикване. Не можеш да останеш на гарата. А и никога не си го искал.И все пак има нещо тъжно в края, който очакваш. Като тъпата болка..даже не е и болка. Не те смачква. Не те порязва. Само смъди. Като лук. Като че човърка в окото ти за да заплачеш,а не знаеш за какво. Не са сълзи,разбира се, нещо като прашинка дразни очите ти. Стават влажни,подути. Правят те да изглеждаш глупаво. И грозен. И подпухнал. И уморен.
Кoгато краят е очакван, трепетно желан, той не би трябвало да бъде тъжен. Не би те връщал упорито назад,където не искаш да бъдеш връщан. Краят няма право да дирижира встъпителните акорди на следващото начало. Краят си е само край. Докато не свърши.
Безгрижието и игрите нямат фиксиран край. Детството няма. Изведнъж се обръщаш и финалната му права е зад гърба ти. Като,че не знаеше,че тичаш към нея. Като,че не те бяха предупредили. Ето,на таблото има обявен началото на ваканцията -дата и час на последния изпит. Има го и краят. А защо не сложиха на таблото график за всичко останало,което е важно,вместо да видиш внезапно границите зад себе си,прекрачени безвъзвратно? Ами нали трябва репетиция за всеки край,подготовка за всяко начало.
Искам искам искам да дойде краят,но не мога да понеса повече от неговото очакване. Не мога да понеса повече неговото протакване, протяжната му сантименталност, сълзливата му романтика. Краят нека бъде като лепенка. Дърпаш рязко и изведнъж. Миг неприятно усещане,но виждаш,че раната е зараснала. Колената вече не са ожулени. Ти не си вече на 7.
И ако краят е придружен от няколко "Сбогом"- така да е. Ако трябва да разтовариш преди да продължиш- така да е. Ако трябва да премълчиш и помахаш с ръка-така да е. Влакът не може да остане на гарата. Едни слизат,други се качват. Някои продължават с теб до следващата гара. Други -до последната спирка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар