Няколко седмици след смъртта на дядо ми постоянно бях нащтрек да не би да ме потърси. Шубе ме беше да не чуя гласа му като вдигна телефона, да не го заваря на фотьойла като се прибера след училище, да не се събудя през нощта и да го видя приседнал на леглото ми. Не че не се разбирахме, напротив, просто се притеснявах, че ще ме повика да тръгна с него, а на мен ще ми е неудобно да откажа.Обаче смъртта е изключително краткотрайно събитие. Очаквана или внезапна, трагична или безшумна - смъртта трае от научаването на новината до погребението или най-много до първия помен. След това отшумява като всяка раздяла. Ежедневието поглъща и най-голямата трагедия, никой не може да се пребори с него. И не че не ти е мъчно, не че не си спомняш понякога, но продължаваш напред по същия начин и това се постига обидно бързо.
Някои величаят собствената си смърт, опияняват се от цялата слава, скърби и почести, които тя ще им донесе, представят си колко разгромени са техните близки. Но ако тези хора можеха от някъде да видят колко скоро след като ги няма всичко продължава по старому, вероятно щяха да се почувстват глупаво. Ако не получиш 10-те си минути слава приживе, действително можеш да ги получиш след смъртта си, но те са винаги толкова - 10 минути. От обаждането до погребението, най-много до първия помен. И после наистина те няма. Поради механизма на живите за оцеляване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар