Шофьори, не отделяйте поглед от пътя

Качихме се обратно в буса след поредната спирка за панорамни снимки. Ръцете ми бяха толкова вдървени от студа, че едва успях да измъкна ръкавиците. Без да казва нищо, Кабо който се возеше най-отпред между мен и шофьора, взе ръката ми в неговата и я разтърка, за да я стопли, после направи същото и с другата, а след това се зае да оправя замръзналия високоговорил. Тъй като той не проработи, Кабо се обърна на седалката си с лице към групата в буса и започна да разказва нещо на руски.

Бусът ни се губеше сред огромните тирове по пътя нагоре през планината към руската граница. Бяхме на повече от 2 000 м. над.в., месецът беше декември и най-бялата река, която съм виждала, бързаше бясно надолу, все едно знаеше, че забави ли ход, ще замръзне завинаги като целия пейзаж наоколо. Дори ябълките, които купих сутринта преди да тръгнем и пътуваха в краката ми, бяха замръзнали. Ако не бях видяла същите хълмове преди два месеца зелени и обсипани с хиляди овце, никога нямаше да повярвам, че кавказките снегове някога се топят.

Спряхме да обядваме в крайпътен ресторант, който напомняше физкултурния салон в училище. Нямаше прибори за всички, затова Кабо извади една вилица от швейцарско ножче и ми я даде, а за него собственикът донесе пластмасова лъжица. Всички ядохме хинкали с говеждо, групата препи с чача, запяха песни, зацитираха стихотворения. Шофьорът през цялото време стоя на отделната маса. Поканих го с жест да седне при нас, но той се смути и излезе да пуши.

На всеки час слизахме да разглеждаме я манастир, я нещо друго. И всеки път като се качвах обратно в буса, ръцете ме боляха от студ. Кабо все така ги разтриваше без да казва нищо, докато говореше на групата. Не знам какво им разказваше или пък беше от чачата, но те не спираха да се смеят и да подвикват от задните седалки.

Навън се беше стъмнило внезапно, дори не бях забелязала, че вече слизаме от планината. Спряхме за последно на някакъв универсален магазин в подножието. Купих си ябълки и една стъклена топка за елха с бяло перо вътре. Когато се качихме обратно в буса побързах да я покажа на Кабо (Кабо- какво хубаво име).Той я взе, извади от раницата си фенерче, за да я разгледа. Групата се беше омълчала, някои спяха, други гледаха през прозорците.

К. ме прегърна с една ръка, с другата приглади косата ми встрани, за да не я оскубе и намести квадратното си рамо като възглавница. Никога не съм се преструвала, че спя по-сладко. Може би дори наистина бих задремала, ако не бях нащтрек, че някой от групата ще ни види. В главата ми се превъртаха няколко думи на руски, които не разбирах.

Ледените върхове на Кавказ бяха останали на десетки километри зад нас, когато се събудих от светлините и спирането на буса на първия светофар на влизане в града. Припряно пуснах ръката на К., и се заех да прибирам в торбичката разсипаните в краката ми ябълки. Той плавно раздвижи схванатото си рамо, взе високоговорителя, който сега проработи без проблем, и с тих и спокоен глас съобщи на групата нещо кратко.