петък, 9 февруари 2018 г.

Без да искам запомних нещо несъществено

Всичко отдавна е минало, "не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава". Сега мога много повече от преди. Мога да се разплача наужким пред полицай съвсем достоверно. Мога да изтърпя болката при зъболекар. Мога да забравям каквото си поискам, когато си поискам.

Мога да говоря и да не говоря за това. Ето и аз съм човек като всички. Мога да напиша роман, ако искам, да кажа монолог.  Поръчаха ми текст на песен, написах го още преди да затворят телефона. Вече мога, без да се насилвам, да прочета Достоевски, Чехов, Толстой, цялата руска класика и да си подчертавам с молив.

Мога да тъгувам за деца и животни, да чистя усърдно петна от килима, докато цветовете му не избледнеят. Мога да изхвърлям единична ръкавица, вместо да я пазя в случай, че изгубената се намери. Мога да се шегувам с дължината на носа си и да се държа естествено.

Отне ми няколко сезона, но се научих отново на всичко, както след кома се учиш да дишаш, да ядеш и да стъпваш - първо с единия, после с другия крак.

Научих се отново да различавам хората един от друг, да запомням имена, да бъда пак любопитна. Научих се да бъда с други хора, да живея с други хора, да си представям неща с други хора.

по навик казвам "други хора"...съвсем скоро ще спра да ги наричам така.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17.  "Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказв...