Пораснах на перваза на 14-тия етаж, гледайки как слънцето изгрява от моята стая и залязва в кухнята. На 10 се преместихме в къща и в продължение на 14 години от прозореца ми се виждаше зид и горната половина на една ялова дюла. Вероятно заради тази гледка така бързо направих стъпката към 15-тия етаж и терасата с изглед към планината, която трябваше да деля с  котка. Не можах да понеса нито гледката (тя е част от друга история, която не включва пренощуване), нито котката и отново събрах нещата си.

На 13-тия етаж в другия край на града беше слънчево и прашно, пълно с излишни неща. Повече от три чаени сервиза и нито една книга. Нямаше дори място, подходящо да сложиш книги. Останах, заради гледката. На небето се проектираха изгреви с висока сатурация, не се налагаше да слагам никакви филтри. Неслучайно бях преминала половината град- тази част от планината, която виждах от тук, ми беше съвсем безразлична.