Невидимо дете

Не е точна дата, но мина почти година.
Загубата не е линеен процес, в началото не усещаш нищо.

Преди три години не дойдох на рождения ти ден, защото бях на диета, а преди две- защото се бях скарала с някого. Сега понякога виждам смешна картинка и ми се иска да ти я изпратя или пък чувам песен, която само аз харес
вам и се сещам, че и ти я харесваше. Умирам си да ми дадеш акъл без да ти го искам.

Знаеш ли кое е най-лошото в цялата работа - имам приятели, които още са тук, имат рождени дни и аз ги изпускам, дават ми съвет и аз ги отсвирвам. Не научих никакъв урок.

Ти беше приятелят, с когото винаги щяхме да заравяме томахавката (разбираш ли иронията тук)... Нищо не ме научи да се сдобрявам, а на теб това ти беше една от най-хубавите черти.

Винаги съм се чудила, дали в сдобряването изобщо има някакъв смисъл. Ако детето на площадката ме е нарекло гаднярка, а аз него - страхливец, какво би променило сдобряването. Съжалявам, че мисля така за теб, и че ти мислиш така за мен. Обаче ако аз приема, че не си голям куражлия, а ти - че просто не знам как да се държа, не бихме ли могли все още да бъдем приятели? Няма как да го разберем, защото сме си обидени.

А ти беше друг тип човек. Ти казваше "не мога да те понасям" и два часа по-късно настояваше да се видим, за да ме убедиш, че не съм права. Покрай цялото заяждане съм ти казвала неща, които не можех да кажа на друг. Както ето сега има неща, които бих могла да кажа само на някого, с когото не си говорим.

Някога смятах, че най-глупавият подход към хората е да ги напускаш, защото са такива каквито са, а после да ти липсват - такива каквито са. Сега мисля, че най-глупавият подход към живота е да гледаш назад и да задаваш въпроси.

PS. Измазали са стените на Лорка и надписък "ВСИЧКО Е В ГЛАВАТА ТИ" вече го няма.