Трамваят в 9 без 5 отвори врати и от него се изсипа с бърза крачка една цяла бизнес сграда хора. Припряни и кални - рано тази сутрин големият снеговалеж, за който се говореше цяла седмица, беше започнал.
Шивачката беше предвидила това и днес беше хванала по-ранен трамвай, така че когато звънчето на вратата издрънка, тя вече си действаше по задачи. В ателието влезе висока млада жена с гълъбовосиньо палто и светли очи, които то правеше още по-светли. Тя се огледа в помещението, после попита жената зад масата дали би зашила една цепнатина по шева на ръкава й. Без да прекъсва това, което прави, тя и се сопна:
-Ами как не, нали затова се нарича шивашко ателие.
-Добре, много благодаря, а кога ще е готово?
-След час, най-много след два.
-Добре, ето - съблича го - благодаря ви.
-Но така ли ще излезете навън сега, по риза?
-Аз работя наблизо, ще притичам. Лека работа и благодаря отново.
Беше последният ден на февруари, а на шивачката още не се беше налагало да пуска печка. Днешният ден обаче обещаваше да бъде истински зимен, каквито бяха зимите, когато отвори ателието. Това се случи в първата година от новото хилядолетие, когато ледени висулки се спускаха от навесите, продавачите в реповете за вестници бяха със скьорски грейки и навсякъде висяха неонови табели с числото 2000 - то се беше превърнало в слоган, който рекламираше всичко, от магазини за цигари до банки.
Ателието й се намираше над приземния етаж в една стара къща на колелото на трамвая, входът му беше нагоре по външните стълби. Беше го купила от жена, която държеше тук магазин за шапки. Огледалата, останали от него, освен че вършеха все още работа, имаха онези тежки месингови рамки от царска София, които придаваха на прашното разхвърляно ателие, специфичната за онова време помпозност.
Жената не дойде да си вземе палтото след час, нито след два, нито дори в обедбата почивка, както очакваше шивачката. Навън беше вече истинска снежна виелица и още към 4 и нещо прозорчетата в околните бизнес сгради започнаха да изгасват и трамваят да се пълни отново. Шивачката тъкмо си каза, че чака още половин час и затваря, когато от джоба на палтото изпаднаха ключове. Докато ги връщаше обратно, усети на дъното още една връзка. Днес всички имат поне две връзки ключове, помисли си жената. Как да си тръгне сега - тя не само, че нямаше какво да облече в товя време, а и нямаше да може да се прибере.
Докато чакаше, взе да зашие и джоба на палтото, който беше почнал да се прокъсва, след това изглади яката му и го постави на закачалка. Застанала така, права в средата на стаята, се видя в огледалото - самата тя, с очи като зимно небе и като копчета, в гълъбовосиньото палто, пристегнато нежно в талията. А зад гърба й в морето от черни палта, бавно като параход, минаваше последният трамвай.
Шивачката беше предвидила това и днес беше хванала по-ранен трамвай, така че когато звънчето на вратата издрънка, тя вече си действаше по задачи. В ателието влезе висока млада жена с гълъбовосиньо палто и светли очи, които то правеше още по-светли. Тя се огледа в помещението, после попита жената зад масата дали би зашила една цепнатина по шева на ръкава й. Без да прекъсва това, което прави, тя и се сопна:
-Ами как не, нали затова се нарича шивашко ателие.
-Добре, много благодаря, а кога ще е готово?
-След час, най-много след два.
-Добре, ето - съблича го - благодаря ви.
-Но така ли ще излезете навън сега, по риза?
-Аз работя наблизо, ще притичам. Лека работа и благодаря отново.
Беше последният ден на февруари, а на шивачката още не се беше налагало да пуска печка. Днешният ден обаче обещаваше да бъде истински зимен, каквито бяха зимите, когато отвори ателието. Това се случи в първата година от новото хилядолетие, когато ледени висулки се спускаха от навесите, продавачите в реповете за вестници бяха със скьорски грейки и навсякъде висяха неонови табели с числото 2000 - то се беше превърнало в слоган, който рекламираше всичко, от магазини за цигари до банки.
Ателието й се намираше над приземния етаж в една стара къща на колелото на трамвая, входът му беше нагоре по външните стълби. Беше го купила от жена, която държеше тук магазин за шапки. Огледалата, останали от него, освен че вършеха все още работа, имаха онези тежки месингови рамки от царска София, които придаваха на прашното разхвърляно ателие, специфичната за онова време помпозност.
Жената не дойде да си вземе палтото след час, нито след два, нито дори в обедбата почивка, както очакваше шивачката. Навън беше вече истинска снежна виелица и още към 4 и нещо прозорчетата в околните бизнес сгради започнаха да изгасват и трамваят да се пълни отново. Шивачката тъкмо си каза, че чака още половин час и затваря, когато от джоба на палтото изпаднаха ключове. Докато ги връщаше обратно, усети на дъното още една връзка. Днес всички имат поне две връзки ключове, помисли си жената. Как да си тръгне сега - тя не само, че нямаше какво да облече в товя време, а и нямаше да може да се прибере.
Докато чакаше, взе да зашие и джоба на палтото, който беше почнал да се прокъсва, след това изглади яката му и го постави на закачалка. Застанала така, права в средата на стаята, се видя в огледалото - самата тя, с очи като зимно небе и като копчета, в гълъбовосиньото палто, пристегнато нежно в талията. А зад гърба й в морето от черни палта, бавно като параход, минаваше последният трамвай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар