Беше една от първите вечери през онази пролет, в които можеше да прекараш часове навън, без да ти стане студено. Градът изглежда още не беше забелязал смяната на сезоните, защото нощните заведения бяха в ремонт, затворени или празни, улиците - тихи и чисти, а през кварталната градинка вече доста време не беше минавал жив човек. 

Затова се изненадахме, когато в един след полунощ към нас се приближи мъж на средна възраст със захабено черно палто и кожени ръкавици, с които прикриваше устата си, докато говореше. Изглеждаше едновременно тревожен и благ, в никакъв случай луд. И като че ли изобщо не го интересуваше, че не говорим един език. Каза нещо на двама ни, после се обърна и каза нещо само на теб, след това си тръгна - обратно по алеята, от която беше дошъл.

Може би ни е помолил да не изхвърляме бутилките, когато приключим с бирата, а да ги оставим до пейката, за да ги събере по-късно. Може би ти каза да действаш смело, защото тази нощ, в която все още всичко беше възможно, няма да се върне. Или ти е казал нещо, което те е накарало да се откажеш от онзи бизнес. Тогава си помислих, че е за бутилките защото ти му кимна, сякаш го беше разбрал и отпи голяма глътка от изветрялата бира, която бяхме забравили.

Най-вероятно мъжът не беше дошъл изобщо да говори за нас. Може би ни беше избрал, за да ни каже, че светът не се променя бавно и незабележимо, че се променя от раз. Или беше попаднал на нас съвсем случайно, нали наоколо беше празно. Пък и какво можехме да направим ние за света, освен да му се порадваме- такъв, какъвто беше той тогава. В онази съвършена пролетна вечер, когато се оплаках, че ми е студено, само за да дойдеш малко по-близо, но ти въздъхна и каза само "ами ако искаш тогава да тръгваме"?