Жълтата къща на улица "Слънчоглед"

Има неща, за които еднозначно си благодарен, че са се случили. Всеки може да си тръгва от лошото, но да си тръгнеш от хубавото, когато му дойде времето - ето това е най-трудната крачка напред.

Начално училище, гимназията, университетът, работата - всички те само затвърдиха едно познание, което имах много по-отдавна.

Екзюпери (роден на днешната дата) казва, че най-голямото богатство са човешките отношения.

Места, трудни за напускане - ето това трябва да е най- хубавото пожелание.

Толкова обикновени неща.Толкова сложни за мен.*

https://www.youtube.com/watch?v=uZSobH1wiiM

Откакто се познавам се провалям там, където всички, всички по дяволите, глупави и умни, красиви и грозни, успяват от само себе си. Без една прочетена книга, без никаква работа върху себе си, без задълбочаване в хората и нещата, тъкмо обратното, пак го постигат. И онези другите, които по се замислят, и те успяват някакси. Абе един човек не познавам да не му се е получило. Толкова лесно изглежда, все едно да караш колело, да ходиш или да четеш, след като веднъж вече си се научил. А аз все още ходя със собствените си крака като с чужди. Не се ли научиш на нещо навреме, става все по-трудно с годините.

Това е поредната недодялана тъпа метафора, защото не ми стиска да го кажа в прав текст. То е като да ти пишат двойка по час на класа, познаваш ли друг такъв човек? Всички, казвам ти, всички - общи работници, програмисти, безработни, сноби, учени и философи, успяват в тая работа, без грам усилия. Още от детската градина успяват, а аз не. И няма върху кого да хвърля вината, това е най-неприятното. Понеже не е някаква любовна драма, не те оправдава да си "човек на изкуството", нито да си имал кофти детство, още по-малко да се изживяваш нещо различен и неразбран. Тези неща може би имат своя чар на една по-ранна възраст и аз впрочем доста се възползвах от това.

Иначе, какво изкуство, майната му на изкуството, гледам да се държа "на положение" пред шестимата си редовни читатели. Повсеместното приятелско съчувствието е удовлетворена завист, това е най-горчивият урок, на който ме научи проклетото щастие. Нямам какво да ви кажа повече. И за какво, наистина, за какво някой би могъл да ми завиди - аз съм човекът, който винаги се проваля там, където трябва да е най-лесно. Може би в най-важното.

* Из "Канела 6" на Елин Рахнев 

Най-много ме бива в две неща - да попадам на правилните места и навреме да ги напускам

Бях тук от пет минути и вече знаех - можех да остана завинаги.

Помещението беше в пълна хармония със слънчевата  фасада - висок таван, бели стени, огромни прозорци, нови дървени мебели. Не съм виждала нищо, което повече да се доближава до илюстрациите от поредицата немски книжки, които ми четеше майка ми преди да заспя.

Тук можех да си почина. Цялата къща изглеждаше така, все едно отдавна съм разказала на някого за нея, а той е запомнил всичко, до най-малкия детайл, и години по-късно я е построил.

На телевизора бяха настроени каналите, които гледам, колекцията от дискове съдържаше всичките ми любими групи, на стените имаше картини, които никога не бях виждала, но бяха до една в мой стил - реализъм, малко късен импресионизъм и черно-бели графики. Все едно някой е знаел, че не обичам скринове за обувки и е направил антрето достатъчно голямо или пък се е сетил, че често стоя на прозореца и се е погрижил да има пред него широк перваз, на който да си оставям кафето и пепелника. Ето такива дребни неща, твърде дребни, за да бъдат случайности.

За пръв път успях да поспя през деня. Когато се събудих, вече не помнех как съм се озовала тук, а и никой не питаше. Може би най-сетне нямаше да има въпроси.

И тогава го видях, там, по средата на стаята. Пианото, на което, ако останех, никога нямаше да засвиря.

Гледам я - млада, симпатична, добре облечена жена, рови в контейнера за боклук.
-Извинете, изпуснахте ли си нещо?
-Не, не....една приятелка ми каза за това място, ако знаете какви хубави чанти има! Последни модели на топ марки, всякакви размери и цветове. Едно пране на 60 градуса  и забравяш. Ето тази - потупва чантата, която носи през рамо - също ми е от тук, но вече и дойде времето. Елате да видите де, няма да ви ухапе.

Отивам и наистина - чанти колкото искаш. Винаги си изхвърлях боклука от разстояние, не бях виждала как изглежда контейнер отвътре. То нито миризма, нито гадни гледки - само чанти да искаш. И жената беше права - някои хич не бяха за изхърляне.

***

Веднъж, докато ровех за телефона, си убодох пръста. Стори ми се странно, защото не носех в себе си нищо остро. Друг път от вътрешния джоб изскачаше половин пакетче сладникави дъвки. Днес пък, за ключовете ми се беше закачила обица с една от онези блестящи във всички цветове диско топки. Винаги съм се чудела коя жена би носила подобно нещо...


На чантата действително нищо и нямаше, но аз малко си падам гнуслива, а и не съм много по изненадите, та още същия следобед отидох да я върна там, откъдето съм я намерила. Докато се отдалечавах, някъде до контейнера се чу момичешки писък:

-Тази е, тази е, ще ми отива на всичко!

Това беше старата, някога любима, книга с ново оформление. Прехвърлих още няколко страници и я прибрах без да я дочета. Като дете, което старателно маха едно по едно листенцата магданоз от супата си и накрая не я яде, защото е истинала.

Може би, вече пораснала, ми се прииска да се влюбя в думите още веднъж, да се върна обратно там, където те бяха всичко, което имах и всичко, което ми трябваше. Исках отново думите да ме развълнуват, да ме изплашат, да ме смутят, да ми поверят тайна, да завъртят въртележката в Чезенатико, да ми се завие свят... Обаче погледът ти мълчеше, а от страниците се сипеха думи, изморени от повторения.

На езика на любовта "изморен съм" означава, че всичко е свършило.

Погребалната процесия се точела по неравния склон, катафалката спукала гума, капакът на ковчега се отворил и трупът се търкулнал надолу.

Търкалял се дълго, стигнал гората и се спрял в едно дърво. В този момент се чул изстрел, ловецът приближил да провери какво е улучил и видял трупа. "Боже мой, какво направих, ще ми вземат разрешителното за лов" - си казал и побързал да го хвърли в реката.

Тялото се носело по течението няколко дни, докато не стигнало рибар, който тъкмо замятал въдицата си. Закачил го и го изтеглил на сушата. "Боже мой, човекът сигурно си е плувал в реката, аз съм го стреснал с куката и се е удавил". От уплах да не се разчуе в селото, рибарят го натоварил на колата и го хвърлил до пътя.

Както си лежал така встрани от шосето, две коли се разминали на косъм от катастрофа и едната излетяла от пътя. Шофьорът слязъл да провери има ли щети по колата и какво да види, под гумите - човек! Работата не изглеждала на добре, но той все пак го качил на задната седалка и го откарал в болницата.

16 часа шофьорът чакал в коридора пред реанимацията и се молел всичко да е наред, иначе щели да му вземат книжката до живот...

Излязъл най-накрая докторът и успокоил шофьора:

-Няма страшно, всичко ще може да прави. Най-много леко с единия крак да накуцва.

*Разработка по стар виц, който ми разказа Краси

„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите."

Людмил Янков - алпинистът, отказал се от мечтата си да покори Еверест .Само  на няколко часа от върха,  той решава да се върне назад в опит да спаси своя приятел Христо Проданов

Със Сами още бегло се познавахме, когато един следобед се случи така двамата да берем горски ягоди до шосето напът към София. Нямахме много общи теми, той ми разказваше любимата си книга за някаква експедиция. Труповете на южния склон под Еверест (понеже стоят с години без да се разлагат) служели за ориентир на изкачващите го. Ръкомахаше с неестествено дългите си ръце като регулировчик и показваше - от този труп надясно...

Две години по-късно, бяхме на пътя в някаква гора посред нощ, когато изведнъж спря и каза "представи си сега, че както си стоя тук до теб, ме видиш на предната седалка в паркираната зад завоя кола". Мразех, когато прави така, знаеше, че мога да си представя всичко.

Пак от Сами знам историята за 13-годишното момче, което една зима през 90-те се загубило малко над Бистрица и бялата смърт го застигнала на 500 метра от селото - на това място има плоча, от която днес се виждат покривите на първите къщи.

Сами, твоите истории винаги са ме ужасявали. Особено онзи път, когато за малко да се превърнеш в една от тях. Когато разбрах, че всичко е наред, изпитах единствено гняв. Не те разбирам, никогато не съм те разбирала, но знам, че ще го направиш отново и отчасти се радвам, че дори няма да разбера за това.

Drops of Jupiter

https://www.youtube.com/watch?v=CvFH_6DNRCY

Докато прекосявах парка на прибиране онази вечер, си помислих, че би му отивало езеро с лилии. Когато стигнах до блока, на южната му фасада тъкмо беше започнала прожекция на небесните тела. Седнах в публиката да погледам. Мислех си, че знам много за планетите - размер, подредба, материя, но тази вечер за първи път ги виждах да се въртят. Бях твърде близо до екрана. Успях да се измъкна незабелязано, тъкмо преди да ми се завие свят. Качих се по аварийните стълби, проврях се през капандурата и излязох на покрива.

Нямаше други хора, хамакът беше свободен. Полежах за малко така между дърветата. Намираме се безспорно в най-красивия месец от годината, но нощите му все още са студени и не бива човек да се застоява.

Слязох обратно вкъщи, стая с висок таван, ваза и стъклена масичка с извити крачета, а от отворения прозорец се носеше ароматът на лилии.

Някога живеехме на още по-висок етаж и държахме един авариен сак до вратата, в случай на земетресение. От тогава ми е навик, винаги да имам приготвен багаж на прага, за всеки случай.

Джазът е бил замислен като имровизация. Чернокожи се събирали в малко задимено заведение някъде из Америка и слушали музика, която няма да бъде чута повторно. Нямало две еднакви изпълнения, нямало записи, партитури, нито вокал. Само тромпет, пиано и контрабас, които водят помежду си непринуден разговор.

Джазът не е носталгичен, не задава въпроси. Негов предмет е този момент, тук и сега. Утре някои тонове ще се повторят, но музиката ще е друга. Малцина са онези, които умеят безпаметно да се потапят в настоящето.

Джаз импровизацията е като Травиата - или се влюбваш от раз или никога не ти влиза под кожата.

Какво става ако натиснеш паник бутона без причина?

Изведнъж хората на улицата започнаха един по един да се свличат на земята и да се превръщат в змии. Изпълзяваха от ръкавите на ризите и от крачолите на панталоните и се навиваха на кълбо, а аз вървях внимателно между тях, да не ги настъпя. После се събудих и ужасно дълго пих вода.

До сутринта се опитвах да се сетя, как завърши онази книга, тя замина ли за Южна Африка или остана? Има книги, които съм чела с фенерче под одеалото, за да не ме видят, но тази трябва да е била от онези, които само съм се преструвала, че чета. И все пак, точно сега наиситна ми се ще да си спомня какъв беше краят.

Науката е измислила как да клонира хора, литературата е пуснала мухата, че те могат да бъдат използвани за донори, а медицината не е отрекла, че това ще подобри човешкия живот. Обаче чудовищните трансплантации на органи дори не са най-страшният сценарий. Някои хора ще клонират себе си и ще проявят нечовешко насилие, други ще клонират онези, чиято липса не могат да понесат. А аз вероятно пак ще избягам някъде, където науката не е чак толкова напреднала.

На село има един дядо - всеки го знае - който вече над 40 години гледа на двора си каракачанска овчарка на име Балкан.

Машината на времето е асансьор, в който непрестанно се возим нагоре-надолу между бъдеще и минало, от бързата му скорост може свят да ти се завие. Не ти е нужен съновник, за да ти каже от какво те е страх. Страхът е винаги само един - да не паднеш.

И въпреки този страх, все пак някога сме проходили. Макар че не помним, сме падали сто пъти преди да успеем, а не сме си казали "това не е за мен".

Тази история не завърши така

"Кралю-Порталю, отвори порти, че ще замине кралската войска" 

Майната му на всичко, просто искам да се прибера. От училище, някоя вечер през 2008...да седна на масата и да питам какво има за вечеря, а някой да ми каже "тихо да чуя новините".

Или тъкмо преди зазоряване през зимата на 2011, да се събуя тихо, за да не ги събудя и да се хиля 10 минути пред огледалото в банята на някоя реплика от рокенрола...

Или да се върна скапана след работа през 2014 и да се тросна с "оставете ме намира, ще си вечерям в стаята"...

***

После няколко пъти опитвах да превърна вещите в дом, отделни хора - в семейство, себе си - в човек, който никога не се обръща назад.

Тази вечер няма да вдигна телефона да се видим и да се порадваме на най-хубавите си години. Всеки от нас се е научил да преглъща своите такива вечери дискретно, без да скапва купона на останалите. Когато телефонът звънне отново (дават ти още един шанс), ти минава през ума, че тази пролетна вечер ня-ма ни-ко-га да се повтори... Докато трае този момент на колебание, телефонът спира да звъни. Оставяш го и си пускаш музика, която си си забранил да слушаш.

*картина: Ван Гог

Извънземни

Може и да не вярвате,

но има такива хора,

които преминават през живота

почти без никакви илюзии и сътресения.

Те се обличат добре, ядат

добре, спят добре.

Те са доволни от семейния си

живот.

Те имат своите моменти на тъга,

но като цяло са необезпокоявани

и често се чувстват много добре.

Когато умират, смъртта е лека,

обикновено умират в съня си.

Няма да повярвате,

тези хора наистина съществуват.

Аз обаче не съм един от тях

не съм дори близо

да бъда един от тях.

Но те са там,

а аз съм тук.

Чарлз Буковски

*за първи път превеждам стихотворение

Тя разказва най-добрите вицове, ако можеш, смей се

Soñé una verbena que siempre otra vez

<Курск ще потъне>

Това предупреждение от Ванга звучало налудничаво - как цял град ще потъне... и то град, който даже не е на море. Обаче Курск все пак потънал - като подводница.

Хендел, емблемата на бароковата музика, е живял в Лондон на улица Брук №25. През 60-те години на 20-ти век на улица Брук №23 се нанася един чернокож музикант от Сиатъл, който само за няколко години ще запише името си в историята на рока – Джими Хендрикс. Двама гении, два века, два номера разлика. Каква късметлийка е тази Брук. Само си представи  на колко улици по света дори не е стъпвал талантлив човек.

Някои исторически драми (познати поради екранизацията им) са били предсказани до най-дребни подробности в литературата - години преди да се случат. Такъв е случаят с книгата "Гибелта на Титан" или този на Ричард Паркър, изяден от екипажа на корабокруширал кораб - случай, който бил детайлно описан десетилетия по-рано в роман на Етгар Алан По. Дори името Ричард Паркър съвпада, а авторът твърдял, че романът му е по истински случай. Веднъж и аз разказах нещо, което, струва ми се, беше по истински случай. После то наистина взе, че се случи.

"За трети път гледам този филм и всеки път краят му е тъжен". Знаеш ли кой гледа един и същи филм хиляда пъти - всички деца го правят. После, този ужасен навик да препрочиташ. И колкото повече препрочиташ, толкова по-малко ти се ходи в книжарницата (това е за теб, Г.).  От този сценарий ме спаси любопитството, него загубиш ли си чао. Понякога знам, че това до тук не е всичко, че най-добрите истории още не са написани. Друг път такава една мисъл ме ужасява.

Подводницата потъна, (на същата дата, знаеш ли) защото войната все някога трябваше да свърши. Обаче Курск дори не се намира близо до море.

*изображение: Vladimir Kush

https://www.youtube.com/watch?v=RIf2OXtDhhQ

Новият завет е най-популярната приказка. Най-разбираемата и най-универсалната. Всеки е пил на една маса с Юда, всеки познава Пилат, който си измива ръцете и Петър, на когото не му стиска (и сам е бил всеки от тях). Всеки понякога мисли, че баща му го е изоставил. "Всеки" е дума, която умните хора избягват.

На миналия Великден обикалях една квартална църква в най-голямата кал, свещта постоянно гаснеше, припалвах я от свещите на усмихнати непознати и се надявах, че накрая доброто ще победи.

Скептична съм относно ходенето по вода, превръщането на водата във вино, съживяването на мъртвия и какво ли не още. Обаче вярвам, че някъде там, в едно тъмно и студено подземие, благодатният огън (както го наричат миряните) лумва от само себе си.

3,14159 26535 89793 23846 26433 83279 50288 41971 69399 37510 58209 74944 59230 78164 06286 20899 86280 34825 34211 70679

за хората, които не усложняват нещата, числото е 3,14.

за хората, които усложняват нещата, винаги има по още една цифра след запетаята.

"Независимо от многото аналитична работа, прибавена към изчисленията със суперкомпютри, определили повече от 1 трилион цифри на π, не е намерена закономерност в поредицата от цифри". 

Или иначе казано, от добавяне на цифри след запетаята няма сми.

"за практически, ежедневни нужди прецизност на π от 2 до 5 знака е достатъчна за почти всякакви пресмятания".

но Пи е ирационално число. ти знаеш, че то е в спиралата на твоето ДНК и в зеницата на окото ти и просто отказваш да спреш да търсиш. Трудно е да се борави с толкова много цифри в уравнение.

това тук не е геометрична прогресия, при която всяка следваща снойност е най-голямата. това са просто ненужни числа след запетаята, без константа и без никаква логична последователност. не си никакъв математик ако правиш нещата излишно сложни.

Америка всяка година отбелязва "Денят на Пи" на 14 март. През 2004 г. на този празник Даниел Тамет рецитира 22 514 цифри от числото Пи. 

е, слушай ти ако искаш такава ода на безсмислието....