Виж как всички са луди по винтиджа, антикварните магазини надуват цените. Моята алергия към прахови частици просто е несъвместима с този new wave на сантименталност. Помниш ли времето преди бума на ретрото, когато новите неща в магазините бяха по-скъпите?

И с думите стана така. За нови няма ни търсене, ни предлагане, всичко живо се хвърля на старите. И аз изтъргувах изхабените си думи наедро. Тази икономика, която не разбирах, изглежда работеше за мен.. Пък и на мен те вече не можеха да послужат за нищо.

Понеже можеше да има само една дума за онова усещане, когато гондолата те изкачва нагоре, само една дума за длан, за очакване, само една дума за необяснимото... изрекъл ли си я дори само веднъж, тя е вече употребявана.

Не ме разбирай погрешно, няма нищо лошо в мекотата на износените обувки. Но аз не бих си купила твоите.

Така минаваха години и на мен ми се струваше, че всички думи на света са се свършили и ако искам да проговоря отново, трябва да повтарям старите до изтъпяване.

И точно когато се бях отказала да я търся, когато си казах, че това вече няма зачение, защото гондолата не е за моята възраст така или иначе...

тогава открих (както откриваш резервни ключове) този нов и отдавна научен език, на който още не бях проговорила.

Убий ме, не помня какво търсех

Паля си трета цигара пред залата и не мога да реша дали да вляза. Черно-белият плакат прилича на некролог с размазани букви. Не се чете какъв е концертът, кой свири, каква е програмата, знам само, че е рано за вечеря и въобще не ми се прибира.

Влизам и сядам на едно от местата до прозореца. Сянката върху съседната кооперация разцепва наполовина изтърбушенения диван, който лежи на покрива. Хареса ми, че има прозорец - когато гледаш продължително пианистите, мимиките и театралниченето започват да те натоварват.

Докато си търсех нещо из чантата, без никаква встъпление и аплодисменти, беше започнало първото изпълнение. Вдигнах поглед, не можах да видя добре кой стои зад пианото и продължих с ровенето из чантата. Не намерих каквото търсех и я оставих на стола до мен.

От сцената звучеше тиха мелодия, различна от всичко познато. Беше като народна музика от някаква малка, толкова малка страна, че дори я няма на картата. Мелодията е бавна, непринудена, във фразите няма динамика. Всяка музикална тема приключва в нищото и започва следваща, нито една не достига кулминация и това създава постоянното усещане за недостатъчност. Като че си поемаш дълбоко дъх и не можеш да го издишаш.

Това изпълнение изобщо не изисква обичайната скованост на публиката в залата. Съвсем спокойно можех да си представя как вадя от чантата си кенче бира или пакетче солети или как си събувам обувките и си качвам краката на стола, сега това съвсем не би изглеждало неуместно.

Навън се бяха сменили няколко сезона, а музиката продължаваше, все така равна и неуловима. Беше писана за поляни, хълмове, реки,  носеше и някакъв спомен за калена камина, на която се вари черен чай. Споменът беше чужд, може би детски.

Макар и хубава, мелодията оставаше все така далечна, а еднообразната й лекота започна да ми дотяга. Колкото по-дълго стоях там, толкова повече сили щяха да са ми нужни да се повдигна от мястото си. А и вече нямах къде да отида. Вероятно старата ми къща беше продадена или разрушена от силния вятър, прозорците - широко отворени, а котката - избягала или твърде стара. Видях как детското ми легло, бюрото с тетрадките, нощната ми лампа плуват надолу по канала. Вкопчих се здраво в седалката, чантата ми изтрополи на земята и музиката спря.

След няколко дълги секунди на възмутени прокашляния, слабичкото момиче продължи да свири Бах в полупразната зала. Сянката вече беше захлупила цялата отстрещна сграда, а разлепената кожа на изхвърления на покрива диван ту се надигаше от вятъра, ту клюмваше обратно - като човек, който на няколко пъти тръгва да казва нещо, но в крайна сметка само пуфти.

Мислиш, че е забавно ли? Отвратително е, казвам ти. Да ходиш по улиците посред ден и да се страхуваш, че ще срещнеш познат, който небрежно ще те попита къде отиваш. И ти ще се забавиш с отговора, със секунда- две повече от обичайното. Защото най-трудното в една лъжа не е е да я измислиш, а да я изстреляш на момента.

И това се повтаря, докато отивам на работа или до магазина, понякога дори докато си стоя вкъщи съм нащтрек, че някой ще ме потърси с някакъв уж незначителен въпрос. Страхувам се най-много от малките разговори. Измислям всички отговори, на всички възможни въпроси, понякога ги записвам, за да чуя как звучат, а друг път ги казвам пред огледалото или в празната телефонна слушалка.

Сигурно си се чудил на онези хора, които проявяват искрен интерес към събеседника си и нямат нищо против той да е тема на целия разговора. Най-добрите слушатели. Най-желаните гости. И аз станах от тях.

Истината или се осмеляваш? Осмелявам се, накарай ме да ритам уличните котки или да шушна вулгарни думи в ушите на бабите пред блока, няма значение. Спрях да избягвам големите партита, където всички са непознати, започнах да се представям под различни имена в баровете, превключвах на непознати езици.

Веднъж убедих охранителите, че съм съпруга на един от актьорите, за да ме пуснат в театъра. След постановката той дойде да ме вземе, направи ми саркастична забележка, задето все закъснявам и ме заведе в нашия дом, където живяхме щастливо още две години. Човек бързо се увлича в тази игра.

Стоя на земята, насред чували, разглобени чекмеджета, прахоляк  и дупки в стената от радиаторите, които чакат да бъдат изнесени. Картината, която си бях взела няколко месеца преди да реша да се изнасям и така и не окачих на предишното място, легна на станата все едно винаги е била там.

Като отвориш прозореца, в стаята дружелюбно влиза зелен клон.

Количеството светлина в дневната е нещо, което никой майстор на дограми не може да поправи, а всичко останало са дреболии. И ако някой се хванеше за дреболия, веднага ми ставаше несимпатичен.

Такова си го представях - уединено, без да е изолирано. Пространството да е единственият лукс. Да, това е най-хубавото място, на което съм си събувала обувките. И наградата ми за всички любезни откази.

***

-побързай, още двама човека го искат
-ти подпиши да ти е сигурно, това после ще го мислиш
-като си заживееш, ще спре да ти прави впечатление
-не можеш да си позволиш по-добро
-по-добро няма

Страхът е най-лошият брокер, веднага те надушва ако бързаш.

Unintended

I'll be there as soon as I can

Вечеряхме пица на парче в колата ми за трети път тази седмица. Всичко вървеше добре, докато не посегнах към жабката за нещо и от там се изсипаха всички онези песни. Трябваше да се пошегувам, да замажа положението с нещо, но подобно хладнокръвието и бърза мисъл не са ми присъщи.
Казват, че във всеки от нас има атоми от звезди, които са се взривили преди 11 милиарда години. Според други научни изследвания, малък процент от шума в телевизора е "остатъчна светлина" от Големия взрив... Колко ли време ще мине, докато си събереш цялата музика обратно?

И се сетих за онази сутрин, когато затворих телефона и вече всички звуци ме дразнеха - стъпки, ключалки, вилици... за музика не исках и да чувам. В следващите дни си намерих някаква група, която пееше на фламандски и само това - дума не им разбирам на тея хора. От всичко познато ми се повдигаше.

Всеки, който е започвал отначало, знае колко е изморително. Постоянно искаш да се откажеш, да затвориш очи, да си починеш за 5 минути от настоящето. Не можеш да бягаш вечно – накрая се спираш да послушаш уличните музиканти. После се улавяш да превръщаш салфетките от бистрото в лебеди, фасадите - във фотографии, уличните табели – в стихосбирки. „Премини на отсрещния тротоар” или „Път без изход”. Обикаляш местата, на които си бил щастлив и чакаш нещо да се случи.  „Внимание, дълбок изкоп”. Нищо не крие повече нещастие от опита да се повтори нещо хубаво.

"Вече никога няма"

Тази мисъл трябва с всяко събуждане наново да се опровергава, докато процесът стане механичен. После, докато се усетиш, вече ти е втръснало от изкуство. Нещата, които започна  да правиш,  за да се разсееш, сега са настоящето, което поглъща всичко и всички ни.
Вече можеш да говориш и да не говориш за това, ето и ти си човек като всички. Вече не си млад, дори да си на 19, не си идеалист, дори да се опитваш. Научил си се да разделяш двете неща, нали се сещаш. Можеш да се наслаждаваш на храната и без музика.

Don’t tell a lie about me dear, I won’t tell the truth about you...

https://www.youtube.com/watch?v=QCnOx4lmnbg

Представям си се, с моите 160 см. да отдам живота си на баскетбола. Или с резките си движения и двете си леви ръце да зарежа всичко в името на хирургията. Или да преследвам мечтата си да бъда стюардеса, без да обръщам внимание, че при всяко излитане от носа ми потича кръв. Всички обаче сме си патили от хора, които правят точно това.

Недостигът на аплодисменти се обостря с годините и ти не си усетил как това те е превълнало в друг човек.  Нищо не оголва зъбите така, както състезателния дух в грешната дисциплина.

Не знам кой лъже децата от малки, че нещата се постигат със зъби и нокти. Докато по други географски ширини ти повтарят "релакс, релакс", тук ти викат "стегни се". Само се огледай - от толкова стягане колко хора са с криви захапки. Цялата им физиономия се е изкривила от вторачване в другия. В другия, при когото нещата  изглежда се получават с лекота.

Сещаш ли се как по реалити форматите питат участниците за какво мечтаят? Тези, които отговарят "за световната сцена", винаги отпадат първи.

Тази история е подходяща за хипохондрици

- Има авитаминоза, ще ми я водите всеки ден за системни вливания.

- Не, вижте сега, ние утре заминаваме за море, няма как.

- Можете да я оставите на хотел тук, престоят е 65 лв. на ден и включва всички необходими консумативи, лекарства и манипулации.

- Няма начин.

- Господине, длъжен съм да ви предупредя, че ако я оставите в това състояние, може да не я намерите жива.

- Тогава такъв и бил късметът.

В колата обратно към вкъщи, жена му му се примолила:

- Ами брат ти? 8 години я гледа!

- Брат ми ако иска сам да си я води на вливания. Ти остави резервацията за хотела - да кажем, че ще я отменя. Представяш ли си как всеки ден след работа се прибирам до вкъщи, взимам костенурка, карам я до другия край на града и после я връщам?!  В най-голямото задръстване. И без друго ми е писнало да и сменям водата и да мия миризливия аквариум.
На следващия следобед двамата вече пътували за Гърция в кола с развален климатик. В краката на жената се клатушкала кофата с вода, в която се вози авитаминозната костенурката. Такава жега било, че водата в кофата се нагорещявала през половин час и спирали на всяка бензиностанция да я сменят.

Стигнали границата. Костенурката нямала паспорт, щели да ги върнат. Мъжът излял водата от кофата, хвърлил я в багажника, а тя минала полицейската проверка в джоба на якето му, гък не издала. В Гърция мъжът и жената решили, че ще се разделят, разбира се никой не искал да вземе костенурката. Но как да я оставиш ей така в морето – тя е речна костенурка, при това в незавидно здравословно състояние. Жената се прибрала в София със самолет, а мъжът с колата, затова той взел костенурката и я прекарал през границата по познатата схема. В София я дал на майка си, заедно аквариума за 800 лева, като подарък за рождения ден.
От онова пътуване са минали двайсет и една години. Костенурката смени още трима собственици, събуди се от зимен сън след най-студената зима в историята и оцеля след голямото земетресение, когато една по-голяма вълна я изхвърли на свобода. Известно време след това, новите и собственици продължиха да слагат храна в аквариума и забелязаха отсъствието й едва след седмица, когато тръгнаха да сменят водата.

Жълтата къща на улица "Слънчоглед"

Има неща, за които еднозначно си благодарен, че са се случили. Всеки може да си тръгва от лошото, но да си тръгнеш от хубавото, когато му дойде времето - ето това е най-трудната крачка напред.

Начално училище, гимназията, университетът, работата - всички те само затвърдиха едно познание, което имах много по-отдавна.

Екзюпери (роден на днешната дата) казва, че най-голямото богатство са човешките отношения.

Места, трудни за напускане - ето това трябва да е най- хубавото пожелание.

Толкова обикновени неща.Толкова сложни за мен.*

https://www.youtube.com/watch?v=uZSobH1wiiM

Откакто се познавам се провалям там, където всички, всички по дяволите, глупави и умни, красиви и грозни, успяват от само себе си. Без една прочетена книга, без никаква работа върху себе си, без задълбочаване в хората и нещата, тъкмо обратното, пак го постигат. И онези другите, които по се замислят, и те успяват някакси. Абе един човек не познавам да не му се е получило. Толкова лесно изглежда, все едно да караш колело, да ходиш или да четеш, след като веднъж вече си се научил. А аз все още ходя със собствените си крака като с чужди. Не се ли научиш на нещо навреме, става все по-трудно с годините.

Това е поредната недодялана тъпа метафора, защото не ми стиска да го кажа в прав текст. То е като да ти пишат двойка по час на класа, познаваш ли друг такъв човек? Всички, казвам ти, всички - общи работници, програмисти, безработни, сноби, учени и философи, успяват в тая работа, без грам усилия. Още от детската градина успяват, а аз не. И няма върху кого да хвърля вината, това е най-неприятното. Понеже не е някаква любовна драма, не те оправдава да си "човек на изкуството", нито да си имал кофти детство, още по-малко да се изживяваш нещо различен и неразбран. Тези неща може би имат своя чар на една по-ранна възраст и аз впрочем доста се възползвах от това.

Иначе, какво изкуство, майната му на изкуството, гледам да се държа "на положение" пред шестимата си редовни читатели. Повсеместното приятелско съчувствието е удовлетворена завист, това е най-горчивият урок, на който ме научи проклетото щастие. Нямам какво да ви кажа повече. И за какво, наистина, за какво някой би могъл да ми завиди - аз съм човекът, който винаги се проваля там, където трябва да е най-лесно. Може би в най-важното.

* Из "Канела 6" на Елин Рахнев 

Най-много ме бива в две неща - да попадам на правилните места и навреме да ги напускам

Бях тук от пет минути и вече знаех - можех да остана завинаги.

Помещението беше в пълна хармония със слънчевата  фасада - висок таван, бели стени, огромни прозорци, нови дървени мебели. Не съм виждала нищо, което повече да се доближава до илюстрациите от поредицата немски книжки, които ми четеше майка ми преди да заспя.

Тук можех да си почина. Цялата къща изглеждаше така, все едно отдавна съм разказала на някого за нея, а той е запомнил всичко, до най-малкия детайл, и години по-късно я е построил.

На телевизора бяха настроени каналите, които гледам, колекцията от дискове съдържаше всичките ми любими групи, на стените имаше картини, които никога не бях виждала, но бяха до една в мой стил - реализъм, малко късен импресионизъм и черно-бели графики. Все едно някой е знаел, че не обичам скринове за обувки и е направил антрето достатъчно голямо или пък се е сетил, че често стоя на прозореца и се е погрижил да има пред него широк перваз, на който да си оставям кафето и пепелника. Ето такива дребни неща, твърде дребни, за да бъдат случайности.

За пръв път успях да поспя през деня. Когато се събудих, вече не помнех как съм се озовала тук, а и никой не питаше. Може би най-сетне нямаше да има въпроси.

И тогава го видях, там, по средата на стаята. Пианото, на което, ако останех, никога нямаше да засвиря.

Гледам я - млада, симпатична, добре облечена жена, рови в контейнера за боклук.
-Извинете, изпуснахте ли си нещо?
-Не, не....една приятелка ми каза за това място, ако знаете какви хубави чанти има! Последни модели на топ марки, всякакви размери и цветове. Едно пране на 60 градуса  и забравяш. Ето тази - потупва чантата, която носи през рамо - също ми е от тук, но вече и дойде времето. Елате да видите де, няма да ви ухапе.

Отивам и наистина - чанти колкото искаш. Винаги си изхвърлях боклука от разстояние, не бях виждала как изглежда контейнер отвътре. То нито миризма, нито гадни гледки - само чанти да искаш. И жената беше права - някои хич не бяха за изхърляне.

***

Веднъж, докато ровех за телефона, си убодох пръста. Стори ми се странно, защото не носех в себе си нищо остро. Друг път от вътрешния джоб изскачаше половин пакетче сладникави дъвки. Днес пък, за ключовете ми се беше закачила обица с една от онези блестящи във всички цветове диско топки. Винаги съм се чудела коя жена би носила подобно нещо...


На чантата действително нищо и нямаше, но аз малко си падам гнуслива, а и не съм много по изненадите, та още същия следобед отидох да я върна там, откъдето съм я намерила. Докато се отдалечавах, някъде до контейнера се чу момичешки писък:

-Тази е, тази е, ще ми отива на всичко!

Това беше старата, някога любима, книга с ново оформление. Прехвърлих още няколко страници и я прибрах без да я дочета. Като дете, което старателно маха едно по едно листенцата магданоз от супата си и накрая не я яде, защото е истинала.

Може би, вече пораснала, ми се прииска да се влюбя в думите още веднъж, да се върна обратно там, където те бяха всичко, което имах и всичко, което ми трябваше. Исках отново думите да ме развълнуват, да ме изплашат, да ме смутят, да ми поверят тайна, да завъртят въртележката в Чезенатико, да ми се завие свят... Обаче погледът ти мълчеше, а от страниците се сипеха думи, изморени от повторения.

На езика на любовта "изморен съм" означава, че всичко е свършило.

Погребалната процесия се точела по неравния склон, катафалката спукала гума, капакът на ковчега се отворил и трупът се търкулнал надолу.

Търкалял се дълго, стигнал гората и се спрял в едно дърво. В този момент се чул изстрел, ловецът приближил да провери какво е улучил и видял трупа. "Боже мой, какво направих, ще ми вземат разрешителното за лов" - си казал и побързал да го хвърли в реката.

Тялото се носело по течението няколко дни, докато не стигнало рибар, който тъкмо замятал въдицата си. Закачил го и го изтеглил на сушата. "Боже мой, човекът сигурно си е плувал в реката, аз съм го стреснал с куката и се е удавил". От уплах да не се разчуе в селото, рибарят го натоварил на колата и го хвърлил до пътя.

Както си лежал така встрани от шосето, две коли се разминали на косъм от катастрофа и едната излетяла от пътя. Шофьорът слязъл да провери има ли щети по колата и какво да види, под гумите - човек! Работата не изглеждала на добре, но той все пак го качил на задната седалка и го откарал в болницата.

16 часа шофьорът чакал в коридора пред реанимацията и се молел всичко да е наред, иначе щели да му вземат книжката до живот...

Излязъл най-накрая докторът и успокоил шофьора:

-Няма страшно, всичко ще може да прави. Най-много леко с единия крак да накуцва.

*Разработка по стар виц, който ми разказа Краси

„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите."

Людмил Янков - алпинистът, отказал се от мечтата си да покори Еверест .Само  на няколко часа от върха,  той решава да се върне назад в опит да спаси своя приятел Христо Проданов

Със Сами още бегло се познавахме, когато един следобед се случи така двамата да берем горски ягоди до шосето напът към София. Нямахме много общи теми, той ми разказваше любимата си книга за някаква експедиция. Труповете на южния склон под Еверест (понеже стоят с години без да се разлагат) служели за ориентир на изкачващите го. Ръкомахаше с неестествено дългите си ръце като регулировчик и показваше - от този труп надясно...

Две години по-късно, бяхме на пътя в някаква гора посред нощ, когато изведнъж спря и каза "представи си сега, че както си стоя тук до теб, ме видиш на предната седалка в паркираната зад завоя кола". Мразех, когато прави така, знаеше, че мога да си представя всичко.

Пак от Сами знам историята за 13-годишното момче, което една зима през 90-те се загубило малко над Бистрица и бялата смърт го застигнала на 500 метра от селото - на това място има плоча, от която днес се виждат покривите на първите къщи.

Сами, твоите истории винаги са ме ужасявали. Особено онзи път, когато за малко да се превърнеш в една от тях. Когато разбрах, че всичко е наред, изпитах единствено гняв. Не те разбирам, никогато не съм те разбирала, но знам, че ще го направиш отново и отчасти се радвам, че дори няма да разбера за това.

Drops of Jupiter

https://www.youtube.com/watch?v=CvFH_6DNRCY

Докато прекосявах парка на прибиране онази вечер, си помислих, че би му отивало езеро с лилии. Когато стигнах до блока, на южната му фасада тъкмо беше започнала прожекция на небесните тела. Седнах в публиката да погледам. Мислех си, че знам много за планетите - размер, подредба, материя, но тази вечер за първи път ги виждах да се въртят. Бях твърде близо до екрана. Успях да се измъкна незабелязано, тъкмо преди да ми се завие свят. Качих се по аварийните стълби, проврях се през капандурата и излязох на покрива.

Нямаше други хора, хамакът беше свободен. Полежах за малко така между дърветата. Намираме се безспорно в най-красивия месец от годината, но нощите му все още са студени и не бива човек да се застоява.

Слязох обратно вкъщи, стая с висок таван, ваза и стъклена масичка с извити крачета, а от отворения прозорец се носеше ароматът на лилии.

Някога живеехме на още по-висок етаж и държахме един авариен сак до вратата, в случай на земетресение. От тогава ми е навик, винаги да имам приготвен багаж на прага, за всеки случай.