Как прописахме и пишем (аз и други случаи)

Когато изгубих първия си истински близък приятел направих "Дворец за чупене" поради всички неща, които си беше оставил у мен. Незабавно трябваше да се отърва от тях, но това са токсични отпадъци, като батериите, не можеш да ги хвърлиш къде да е. А тук може, езикът ги натрошава, чиста работа. Хронологията на блога ми стана хронология на отсъствието. Като ми залипсваше приятелят- пишех.Като приключих с неговите неща, започнах да троша и свои-много е разтоварващо.  Последваха Три добри години- нищо не липсва, нищо не пиша, нищо за чупене (нали няма мое-твое, всичко е общо). Умира кучето-прописвам поезия. Имам ново куче, все по-рядко ми липсва старото, все по-рядко пиша. После съм в тъпия Познан, липсва ми София и се сещам, че имам тук един блог за такива случаи. Връщам се в България, София, до Смокиня и обратно и се скъсвам да пиша.

Имам един познат, беше най-добрият по литература в училище. Много бягах от часове, но никога не пропусках литературата, където обикновено се изпокарвахме на големи теми като мъртъв ли е Бог и Творецът Бог ли е, умирах си от кеф. Обикновено накрая се съгласявах,той имаше право (само наум разбира се). Така е и в музиката и в литературата- в класа ще има пет добри момичета, но случи ли се да има едно добро момче, него го бива повече от всички пет момичета. Наскоро виждам моя съученик и първото, което ми идва да го питам е пише ли, пък той ми отговаря: "Не, нямам такава потребност". Разбира се, докато нещо не те разчовърка, нямаш потребност от писане. Някой ден и той ще пропише и ще е много добър, но нека не звучи като клетва.

Братът на една приятелка се разделил с гаджето си по-взаимно съгласие, но тя била по-съгласната. И моята приятелка го заварила една сутрин да търка мокета в стаята с четка, сапун и кофа. Брат й, дето по една седмица не си изхвърлял пепелника. И прописал, направил си блог. Представям си го -сутрин търка мокета, изхвърля кофата мръсна вода, сяда и пише. След месец се събрали отново с гаджето и от тогава не бил писал.

Друг познат пък твърдеше, че стиховете били подаръци и за тях трябвало да се казва "Благодаря" и "Много благодаря", когато са наистина добри. Все едно изработваш специално за някого с голяма прецизност един шоколадов бонбон и му го поднасяш в червена хартиена кошничка. Аз пък точно обратното, обичах да чета най-много думи, заседнали на гърлото, неща които авторът изрича с половин уста, за да не се задави с тях, да остане жив. Аз имам само 1-2 такива и сега бих му казала, че те на вкус нямат нищо общо с млечния шоколад.

За леки неразположения не е прието да се говори, но изглежда съм пипнала някаква меланхолия. Пренебрегвам я разбира се, както зает човек пренебрегва хрема. От тези дето през деня нищо ти няма и те удрят късно вечер. Третирам я с писане. Мисля, че тук и е мястото, чудесно се вписва в отсъствията, макар че е от някакъв по-особен вид, не ми е познато. Става дума за съвсем малка книга.

Свърши се, дадох им я и сега ми е криво. А даже не е роман, да кажеш, че ми липсват героите, просто стихосбирка. Много ми е соц метафората с книгите като деца, ще ми се да избягам от нея. Викам си, да я взимат, да правят каквото щат, все ми е тая. Аз съм маркетингов консултант, понякога търговец, не поет... Обаче я мисля и това е. Въртя се вечер и я мисля, да не я покапе някой с кафе, да не я смачкат, да не и кажат, че е дебела, или че не е достатъчно висока, такива неща. Ако тази книга беше дете, то определено щеше да е непланирано, да не кажа отначало и нежелано (пепел ми на езика). Изобщо, да не знаеш откъде ти е дошло, но се привързах- така както се привързвам към градове, улици и пиана, но никога към хора. Или се привързвам към хора през градове, улици, пиана...

Бел, която научи Звяра да говори

Звярът е мургав едър мъж на средна възраст с висок холестерол. Страда от често срещано, но не особено популярно заболяване на гласните струни , заради което може да изговаря думите само донякъде. Тъй като повечето букви от азбуката му костват твърде голямо усилие, жена му приготвя само вегетариански ястия лесни за изговаряне. Тя смята, че прави всичко, което Звярът поиска и в някакъв смисъл е права.

Бел обича да чете за смъртта и умирането. Единственият събеседник, който не намира тези теми за неуместни е десетгодишно момче и то от книга*. Понякога и се разказва с подробности за единствените две погребения , на които е присъствала (едното с кремация, другото със заравяне). Вълнуваха я и всички събития, непосредствено близки до смъртта- продължителното суетене на отпътуващия, последното вдишване, придружено с хриптене, съобщаването за смърт по телефона, споделянето на стая с покойника и избирането на тоалет, посиняването на тялото в камерите.

Бащата на Бел  в миналото отличник по химия, после механо-инжинер, понастоящем е в бизнеса с автомобилни масла. Не харесва нито едно гадже на дъщеря си. Смята, че истинският мъж трябва да разбира преди всичко от точните науки, а Бел все си намирала отличници по литература. Баща й беше от хората, които се преструваха, че смъртта не съществува, а отличниците по литература отнасяха въпроса към антиматерията,недай си боже към Бог и твърде се палеха.

Бел за пръв път попадна в омагьосания замък един протяжен горещ следобед, докато прехвърляше книга за обитателите на резервата Серенгети. Всичко в замъка беше живо- вилиците, свещниците, полилеите, следователно всичко остаряваше и всичко щеше да умре. Въпреки страха при всяко излизане, че този път ще завари желязната врата заключена, тя продължи да ходи в замъка, отначало само понякога, после при всяка възможност. Звярът обикаляше брадясал и гладен коридорите  и те често се разминаваха без да си кажат нищо. И за двамата беше неловко, че другият е попаднал там- местата, на които човек се усамотява са нещо лично. Замъкът все пак беше достатъчно голям и не беше трудно да се избягват. Веднъж обаче се засякоха на вратата и общият страх, който споделяха, че този път тя няма да се отвори, ги принуди да се погледнат. Някой трябваше да проговори пръв. Въпреки че, Звярът можеше да произнася само няколко думи, в контекста на цялата предстояща смърт наоколо, те прозвучаха съвсем разбираеми и Бел дори не забеляза заболяването му. Той пък за първи път се почувства ценен и желан събеседник и започна да изговаря бавно и с усилие все повече думи. Така съвсем естествено Звярът и Бел се сприятелиха. Срещаха се при вратата всеки следобед, обикаляха заедно залите на омагьосания замък и слушаха спомените на неговите обитатели. Една старинна кутия за енфие издъхна спокойна, че историята й е била чута. Бел и Звярът дълго пушеха онова, което им бе оставила покойната, докато си разказваха за умирането на познати и непознати, на герои от книги, а после и за предстоящите смърти на тях самите. Времето минаваше бързо, а темата никога не се изчерпваше. Всеки път когато мислеха, че са си казали всичко, спираше часовник, догаряше свещник или в купата изгниваше плод  и  двамата започваха отначало.  Цветчетата на розата окапваха незабелязано, а когато падна и последното от тях  Бел върна всички предмети по местата им, излезе и хлопна вратата.

*Книгата би могла да е „Моят живот с Моцарт” на Е-Е Шмит или пък „Малкият принц”, и двете вършат работа.

Шифърът на Ц.

В новия брой на плажното ми списание намерих статия за кодирането на текстове. Харесах си шифър( "Шифърът на Ц.") и започнах да изписвам бавно разни думи. Отначало беше сложно, но изведнъж стана така леко и увлекателно. Беше много по-лесно от писането без шифър. Писах докато всички бяха в морето, докато намираха в пясъка изгубено съкровище, докато една чайка ловуваше,  докато момче или мъж се давеше, докато от другата страна на залива кънтяха фойерверки, гръмотевици или бомби. После легнах и спах като мъртва- без да сънувам несвършващи изречения, без да помня къде съм си легнала и без да усещам формите на леглото (дали е имало легло?). Когато се събудих вече не ме беше страх от газови котлони, от котки, от спин, от удавяне. Страх ме беше само да разкодирам написаното.

Багажи и костенурки

Утре по това време ще пия радлер на плажа. За тази цел обаче трябва да се случи стотното изнасилване на сака ми за тази година. Пак в последния момент, приятно уморена и разсеяна, с цел да забравя да взема колкото се може повече излишни неща. Така ми писна от багаж, изпращане, посрещане и климатизиране, че идеята да си костенурка започва да ми изглежда супер привлекателна. Освен, че винаги са си вкъщи без период на адаптация, всички ги подценяват. Костенурките са по-бързи, по- умни и по-острозъби, отколкото се очаква от тях. Костенурката Ровчо, която имах като малка, е единственото животно от което някога ме е било толкова страх, че да се затварям в стаята с часове. Всички казваха колко е сладка,бузеста и безобидна, но аз си знам как дере и хапе, докато и сменяш водата, как някакси успява да се изкатери и по стъклото и да плъзне накъдето си иска. Стоиш си на дивана и постоянно си нащтрек откъде ще изскочи.

Не помня изобщо някога да съм постигала нещо, когато всички са го очаквали от мен. Чуя ли "ще се справиш" вече си имам едно наум. Учителите, които помня и обичам най-много са тези, които поне веднъж от яд или нарочно са ми казали, че не ставам. В това има вероятно и примеси на някакъв мазохизъм или лоши детски навици, не е просто инат. Хрумва ми един цитат, по памет гласеше нещо като "Обичам да печеля, разбира се, просто ме привличат най-силно състезания, в които няма други участници". Костенурките са точно такива състезатели. Не с постоянство надвиват заека, нито с хитрост, а с това, че не им пука за него, нито за надпреварата.

Отплеснах се от завист към костенурките, а куфарът си стои. Колкото по-добре се чувствам, толкова по-малко дрехи и обувки ми идва да сложа в него. Чувала съм, че така психолози проверяват дали едно дете е щастливо- карат го да нарисува човек. С колкото повече детайли, копчета, бижута, мигли и букли го направи- толкова повече неща му липсват. Ето защо трупането идва от неудовлетвореност и води до още по-голяма такава.

Краят на света в трета част

Сонатите за пиано най-често се състоят от три части. Първата и третата са по-ефектни, всеки ги разпознава и малко си приличат. А средната е трудна за разучаване. Затова на концерт или изпит най-важни са първите няколко такта, с които привличаш вниамнието и последните, с които да забиеш публиката в земята. Така и не изсвирих на ниво и една цяла соната, защото не исках да полагам целия труд, който изискват средните части.

Лошото е, че дори да се откажеш от пианото, детските навици са ужасно упорити и се пренасят върху всичко останало, което правиш. Например, първи и втори пръст никога не стават палец и показалец, понякога си тактуваш с ръка и други. Но най-упоритият навик си остана отношението към всяка връзка като към соната за пиано- внимателно разучаване, изграждане на динамика, неизбежното закачане на съседни ноти и така нататък. Встъпителната част е лека и интересна за разучаване, мелодията се запомня от първия път, а темата, обикновено мажорна, се повтаря често по-нататък в сонатата.

"Образното съотношение на основните елементи на експозицията може да бъде различно, но най-убедителни художествени резултати дава подчертаването на контраста помежду им под различна форма".

Третата част развива темите от първата,затова си приличат,макар че излглежда по-трудна. И накрая кодата- обикновено в няколко ефектни акорда. Но краят понякога се отлага мъчително и те оставя да работиш по средната част. Тя е често лирическа и технически по-трудна, некомфортна ми е, нали все ги пропусках. 

Откакто се помня нямам търпение за края на света. Всичко започнало с кризата в началото на 90-те, заради която не се родили много деца (особено онази зима) и парковете били празни. После пък това пиано, жълтата поредица юношески романи и изобщо като дете съм прекарала сама доста време. Затова едни от най-веселите ми детски спомени са от земетресения, градушки,световното и огромни (според тогавашния ми размер) митинги. И до днес ми е приповдигнато, когато се случват такива малки апокалипсиси.

От пипкавата, неблагодарна и незапомняща се средна част понякога може да те измъкне само апокалипсис. Ако всички знаехме, че няма да има утре, нямаше ли да минем направо към финалните акорди помежду си? Разрешаваш доминанта  в тоника, тишина за секунда, поклон и започваш да разучаваш първа част от нещо друго. Така миналата седмица ме развълнува някакъв слух за радиационен облак, но вятърът го издуха в друга посока и не ми свърши работа. Понеже разпознавам хубавите неща по това, че стават с лекота, пък и залата е още празна, мога просто да се изнижа по средата на втора част. Колкото и сонати да си изсвирил, понякога просто трябва да приемеш, че не си готов за трети концерт на Рахманинов.*

*Най-трудното произведение, писано за пиано

Хронология на едно кратко пропушване

Прави ми компания за цигара
искаш ли?

една чужда цигара на ден,вечер
някой е забравил на парното пълна кутия
по една от забравените, сутрин и вечер
по една от забравените понякога
                            вече в друга компания
после веднъж, една вечер цяла кутия
                                                    от моите

и цигари никога вече

Светлини от запалките

Колко светлини от запалки
протегнати към една и съща цигара
огряваха снощи поляната


би броил само онзи
който никога не е гонил светулка

аз ги следя само с поглед
откакто ми казаха
какво се случва с тях в буркана

Чао, Познан- не те сънувах

Днес е празник на Рим. Не съм била в Рим, сигурно прилича на всички останали непоносимо красиви градове. Днес обаче за последно Познан е градът, в който се връщам след път. Не беше нищо особено, затова така не му отиваха всички преживявания, на които стана безучастен свидетел.

Видях толкова много изключителни градове, за да разбера, че градовете нямат значение. Накрая всички снимки, площади, улици и катедрали започват да си приличат. Остават само случилите се и неслучилите се между тях истории. Все пак е хубаво човек да се снима, когато пътува- във всеки град еуфорията и тъгата стоят по различен начин красиво. И багажът навсякъде тежи различно, дори когато обикаляш половин Европа с един и същ.

Веднъж някой ми каза, че шарените къщички на площада му приличат на картонен макет,а за четири месеца тук така и не опитах да разбера дали и една от тях е истинска като опитам да вляза. Прекарах четири месеца в него без да видя нищо различно от снимките, които бях разглеждала преди да дойда. Открих, че всички кучета тук са тъпи и сресани, а котките винаги изскачат зад някой ъгъл, когато най-малко ти е до котки.

Тук говорих на български, английски, испански, малко унгарски, турски, словашки, но така и не проговорих на полски. Нито веднъж не сънувах града, в който заспивах. Влизах в катедралите му, за да послушам органа, но никога не правех онези абсурдни ритуали с войнишко редуване на коленичене и стоене прав, които приличаха повече на сутрешна гимнастика. Не изслушах нито една песен, не свикнах с вятъра и линейките, нито се научих да пия ликьори на екс. 

Много хубави неща намерих тук, но всичко ще оставя на Познан. С такава лекота умея да хвърлям. Покрай тях и едно другоземно ще оставя, като че е било тукашно, дано само не тръгне след мен.

Тази ще ми е голяма, дайте ми нещо в среден размер

Един ден се събудих
почистих всичко в стаята която не е моя
наредих шишенцата по цвят
после пак по цвят и по големина
изчетках тапицериите на двата стола
сложих всички пликове един в друг
махнах нещата от масата после
ги върнах обратно
подарих прочетените книги на съседката
а други книги вътре нямаше така че
за утре не остана нищо

От Берлин, в който не спира да вали

Нямах особено желание да идвам тук, но нали е близо и ни е напът, пък и месеци наред слушам разни хора да се прехласват по Берлин. Винаги съм си го представяла бетонен, облачен и дъждовен, затова още първия ден си взех един оранжeв чадър, който не отиваше на нищо.  Три дни не спря да вали, а още на втория силният вятър беше изпотрошил почти всичките му шпици.

Първият дъждовед ден се разходихме из парка на извиненията- към евреите, гейовете, циганите, съветската армия. Сетих се за циганина, който се мотаеше покрай гъбарника на село. Веднъж беше решил да ме почерпи обикновени бисквити, бях някъде на девет. Взех бисквитите и благодарих възпитано, после ги занесох вкъщи, казах, че няма да ги ям и си измих ръцете два пъти със сапун. Стана ми гузно при този спомен и подминах мемориала.

Вторият ден тръгна зле от самото начало, затова реших да зарежа програмата и да се изгубя. Дадох всичко от себе си, но улиците бяха все под прав ъгъл,  правилната посока беше толкова категорична, че не ми оставаше нищо освен просто да вървя по нея. Отклоних се няколко пъти, но постоянно се намираше някой да ми предложи помощ, тук са толкова натрапчиво услужливи.

Третият ден пак ще вали,сигурна съм. Затова нямам търпение да изхвърля този счупен чадър, който при това не отива на нищо, и да тръгна към някой град, в който грее слънце.

Ало, тук съм на нашата пейка,пия лимонова бира

София, липсваш ми така, както човек никога не ми е липсвал. Днес ми се обади М. и накрая на разговора за малко да  кажа „утре в 5 на Попа”? Тук няма нищо, което да прилича на Попа, но си намерих една Пиротска (евтини обувки, машина за сладолед, но без домофона, на който винаги мога да звънна) един почти Заимов и фонтана пред Народния, нищо че тук е пред операта. Обиколих целия скапан град да търся Докторската градинка и ония кръглите храсти около паметника дето се криехме в тях през часовете на класния, но не намерих нищо, освен брат му на пишкащото в чешмата момченце- без делва и без шкембе.

Покрай местата в София ми липсват и разни хора. Повечето от тях сега са се разпилели из Европа, че и в Америка, а на мен ми липсват не те, сами по себе си, а някак заедно с всичко накуп. Да речем ако с Б. всеки четвъртък се мотаем по Оборище и ядем лимонова торта във френската сладкарница на ъгъла(а сега Б. е в Мадрид) на мен не ми е достатъчно нито само да се мотая по Оборище, нито само да ям лимонова торта, нито дори самата Б. (която предпочитам пред сто лимонови торти). Изглежда страхът от обвързване с хора е задълбочил отношенията ми с определени градинки, сгради и улици и сега не мога да се отърва от тяхната липса. Чувам хора по телефона, те в една чужбина, аз в друга, и хората ми напомнят за местата, вместо обратното. 

А от всичко най ми докривява като ми се обади някой, уж с най-добри намерения, и ми каже „тук съм на наща пейка и пия лимонова бира”. Тогава знам, че и пейката, и човекът, и бирата са си на местата, само аз съм някъде другаде и обикалям чужди любими места в търсене на Докторския паметник.

София, докато съм с други градове си мисля за теб, макар че те са интересни понякога и за кратко. Като си дойда пак ще премина през всички етапи на влюбването и понякога ще ти се сърдя за глупости. От тук обаче те обичам безусловно, както се обича само някой, който го няма.

Колекция

Като влизат в живота ти, хората внасят със себе си целия си багаж. Хубавото е, че когато си тръгнат си го взимат обратно-наведнъж или начасти, но си го взимат. Оставят ти само музиката.

Така заобичах различни стилове музика. Минах през рапа, през класиката, през доста рок и малко блус, веднъж дори реге. Винаги съм обичала джаза, като че ли той просто си беше там. Но всички останали музикални вкусове, признавам, си запазих от хората, на които върнах багажа. Всяка силна емоция опаковах в музика и така всички те никога не си отидаха. Мога да ги отварям, когато си поискам и да ги изживявам, само заради себе си. Заради удоволствието да се чувстваш жив.

Когато хората тръгнат, музиката е най-доброто, което оставят от себе си. Сигурна съм, че в любимата музика на всеки, нагазил в живота ти, можеш да намериш причина да си спомниш за него и да се усмихнеш на миналото. Всеки, когото обичаме или някога сме обичали оставя след себе си своята музика- като начин за чувстване, като израз на себе си, като нещо за спомен.  

Не знам какво оставям след себе си,може би джаз, но знам, че най-дълго съм обичала рока.

Семената на боабабите

          "Нека като жабите, кога им пресъхне блатото -да прокълнем и да умрем"  (Елин Пелин)

 
14 февруари e най-българският празник. Денят на омразата към чуждото щастие.  Нека всички заедно го отпразнуваме като сложим на мястото им онези самозабравили се, безмозъчни влюбени двойки по стените във фейсбук. Нека им се посмеем с чаша хубаво вино и бъдем проникновени. Да се обединим срещу лековерието и да го РАЗОБЛИЧИМ-да не се мисли за много радостно. Да споделим емоцията-нали за това са празниците ! 

    А Любовта, ние знаем, е поредната американска шитня. Като дядо Коледа, белите говорещи мечки и останалите МакПродукти, позиционирани в нискобюджетно предаване. Да им се радват баламите, скапани американци. Само те се връзват на приказките.

       
Е, аз все пак ще опитам с една :

      Дошъл Денят на страшния съд и душите се явили пред Господа. И Той ги накарал, всяка по своя воля, да се подредят в няколко колони, според греховете си на Земята - похотливите в една редица, горделивите в друга, гневните души в трета , чревоугодниците, лентяите, алчните и накрая завистливите. Понавели смутено глави душите, пък се подредили. Няколко от душите обаче не помръднали.

  - Никому зло не сме сторили. В Твое име, Господи, пожертвахме собственото си щастие на Земята, за да получим от теб обещания вечен Рай. 

  - Добре- рече Господ- имате право, бедни души. Никому зло не сте сторили. Ваше е Царството Божие. Но погледнете вашите братя- никой от тях не дръзна да прикрие греха си. За това, че грешните се разкаяха, за това, че бузите им са румени,а очите им гледат в земята, Аз ще пусна и тях в Небесното царство. Защото Вашият Бог е милосърден. Защото Царството Господне е за всички. 
И се отворили широко Райските порти. 

      Душите на грешниците свалили от себе си бремето на срама и поели към Небесното царство,а на гърба си -що да видят- криле. Защото доверието и прошката окриляват. А душите на праведните? Те отново седели и не помръдвали. Осакатени от живота си на Земята, те нито можели да посочат греховете си, нито да престъпят към Рая. 
     А това, което било останало от тях, се разяждало от несправедливостта на техния Господ. През целия си земен път те така и не разбрали, че Възмездието никога не идва отгоре.

                                                                       ***

   Злобата е зелена като брашляна по зида от ограничения. Задръжките може би пазят от злото навън, но разяждат всичко отвътре. 

    

  Оставиш ли боабабите да станат твърде големи- поглъщат цялата ти планета...

    

  Докато накрая не остане нищо, което да си струва да бъде отнесено в Рая. 

Събуждане през Септември

          Някой някога ме беше помолил да го събудя, когато свършва Септември. Мисля, че беше един касетофон в една таванска училищна стая,в чиито ъгъл някой се мъчеше да намери акордите на едно изнемогващо пиано. Не помня какво пееше онзи или защо искаше да пропусне септември,нито пък защо все пак искаше да бъде събуден в края му. Септември обаче проникна с взлом и пропусна да избърше калта си в черджето. Септември е неизбежен и безкомпромисен. Отрезвителен. Септември не е август. И няма да бъде май.

          Септември е и няма лифт за Витоша. И хора няма. Вече не са на море, а София още е празна. По дяволите, една прекрасна Витоша е празна. Къде са хората? Гледат сериалите. Пък сериалите ги снимат на Витоша,в хижа „Септември” , където хората са забравили да ходят. А тези от сериалите са забравили, че са хора.. Настанал е хаос. Или някой регулира безумието. На Витоша видяхме един човек. Но пък го видяхме три пъти. И трите пъти той ни попита” Извинете, знаете ли колко е часа” И ние знаехме. И трите пъти. Човекът вероятно беше захвърлил телефона си през морените, бягайки от хорската лудост. Но за какво ли му беше часа тогава? За да знае когато дойде времето да се върне отново в графика на хаоса? „ –Часът е 17.” „-Благодаря !” – с облекчение, още не е време да слиза там долу.
         Колко жива е тишината, когато не е от хората. Ослушвахме се за шипки. Те си шепнели по различен начин от другите храсти. А хората не знаеха. Не ги търсеха. Не пиеха чай.
         Играехме Скрабъл. Спорим за думата „кобур”. Хората вече не знаят къде да държат оръжията си, затова ги излагат на показ. Бихме могли да питаме хижаря. Но за думата „бъг” едва ли щеше да знае. Мисля си, че всички търсим на Скрабъла една и съща дума- дълга, благозвучна и най-важното –за много точки. И все не ни идват буквите. И все за малко да я напишем.  И все остава нещо излишно на поставката. Трудно е. Не съм виждала някой да е успявал.

          Септември е жесток и циничен. На септемврийско жълтата нива, под септемврийско жълтото небе, в злокобно красивата септемврийска пустош лежи млад кон. Прострелян, заради наглото си дръзновение да пасе от „чужда” нива. За животните няма такова понятие, нашето правосъдие не обслужва техните закони. От там идва разривът между нас. Конят не познава бариерите. Той, за разлика от човека с пушката,  знае, че онова което вижда му принадлежи, тъй както принадлежи също и на пчелата, и на реката. Докъдето се простира погледа му е негово царство. Човекът е онзи, който слага оградите и нарича нивата своя. Така един кон бе осъден на смърт.
          Септември е и всеки прави ремонт. Приключение е да нямаш вкъщи, защото тогава се чувстваш свободен. Може да ти е студено, но се чувстваш свободен. Може да ти се яде манджа, но си свободен. Свободен от сковаващо ежедневие. Свободен от обичайното. Свободен от рутината. Септември се ремонтира- къщата, кариерата, връзките. Септември настъпва промяна.
           Септември излизаш от унеса и започваш отново да учиш. Изучаваш живота или чакаш звънеца за междучасие. В Септември откриваш по нещо ново. Купуваш си нещо ново. Почистваш бюрото от старите мисли. Изхвърляш боклука на лятото. И еднодневките. И билетите от лятното кино.
           В Септември има Съединение- за да си спомниш за опорите, крепящи моста към другите. Не за глупавите пръчки на хан Кубрат. Да си спомниш колко силен и мощен оркестър е нужен за да изсвири рапсодия „Вардар” и как без един единствен произволен инструмент тя не би била същата. Това е съединението накратко. А надълго е много трудно нещо. Има и малко Независимост. Но ако може да е без гордост и без мизантропия. Само независимост сам да избереш правилните зависимости, които да те приковат, макар и за кратко, към щастието. Разбира се в Септември има и по малко Вяра, малко Надежда, малко Любов. Но понеже не е Май, нито Август те са вече септемврийските Вяра, Надежда, Любов- дъщери на някаква мъдрост, казват. Хората не го вярват, разбира се. Те не ги виждат, защото очакват техните летни, безгрижни, пищни и неистински подобия в искрящи рокли с дълги воали.

         Септември е деветият месец. В него се ражда Човекът.

               Хората са объркани. Все по- объркани след всяко изминало лято. Толкова са объркани, че дори Септември вече трудно ще ги подреди.

Влакът не може да остане на гарата

    Влакът размърдва металното си туловище. Всеки момент ще писне звънецът.Това не е вече твоята спирка. Последно повикване. Не можеш да останеш на гарата. А и никога не си го искал.
    И все пак има нещо тъжно в края, който очакваш. Като тъпата болка..даже не е и болка. Не те смачква. Не те порязва. Само смъди. Като лук. Като че човърка в окото ти за да заплачеш,а не знаеш за какво. Не са сълзи,разбира се, нещо като прашинка дразни очите ти. Стават влажни,подути. Правят те да изглеждаш глупаво. И грозен. И подпухнал. И уморен.

     Кoгато краят е очакван, трепетно желан, той не би трябвало да бъде тъжен. Не би те връщал упорито назад,където не искаш да бъдеш връщан. Краят няма право да дирижира встъпителните акорди на следващото начало. Краят си е само край. Докато не свърши.

     Безгрижието и игрите нямат фиксиран край. Детството няма. Изведнъж се обръщаш и финалната му права е зад гърба ти. Като,че не знаеше,че тичаш към нея. Като,че не те бяха предупредили. Ето,на таблото има обявен началото на ваканцията -дата и час на последния изпит. Има го и краят. А защо не сложиха на таблото график за всичко останало,което е важно,вместо да видиш внезапно границите зад себе си,прекрачени безвъзвратно? Ами нали трябва репетиция за всеки край,подготовка за всяко начало.

       Искам искам искам да дойде краят,но не мога да понеса повече от неговото очакване. Не мога да понеса повече неговото протакване, протяжната му сантименталност, сълзливата му романтика. Краят нека бъде като лепенка. Дърпаш рязко и изведнъж. Миг неприятно усещане,но виждаш,че раната е зараснала. Колената вече не са ожулени. Ти не си вече на 7.

      И ако краят е придружен от няколко "Сбогом"- така да е. Ако трябва да разтовариш преди да продължиш- така да е. Ако трябва да премълчиш и помахаш с ръка-така да е. Влакът не може да остане на гарата. Едни слизат,други се качват. Някои продължават с теб до следващата гара. Други -до последната спирка.