Внимание, вратите се затварят

Лъхва на трева, вкисната бира, на зоопарк с остарели лъвове. След стотици стъпала нагоре, гледката и залезът са разочароващи. Упоеното слънце не можеше да направи друго, освен да падне на масата, на която едно красиво русо момче пали свещ върху парче торта в картонена кутия.

Само преди секунди, докато стисках парапета с ръце, които вече не бяха мои, светът беше подмината гара. Сещам се за Б., която постоянно ми казваше "Всичко това е само в главата ти". Сега разбирам. След онази безтегловна комета, която помете планетата, извън мен не беше останало нищо. Но ето през стъклото тази сцена- момчето пази завет на пламъка. И сега се моля свещичката да не изгасва в крема, рожденичката да не идва, само още малко. Лъчите вече стигат до ръба на парапета, тъкмо навреме да забележа, че в бирата ми плува някаква гад. Изваждам я с пръст и я смазвам на камъка. Сега вече мога да си допия.

Момент, по-кратък от юли

Скица на прозорец без котка (част 2)

Пред вратата са се струпали репортери, колкото публиката на една пълна зала "Универсиада". Чукат по прозорците, надвикват се на различни езици. Веднага разбрах, че са дошли за котката. Изведнъж всичко ми става ясно. Тази проклета твар имала куп престъпления срещу човечеството, сред които световната финансова криза и войната в Близкия Изток. Онзи мой познат, който ми я остави, се е опитвал да се отърве от нея.

Хората, които бяха идвали вкъщи, обикновено не обръщаха никакво внимание на котката. Единствената улика, че тя е живяла тук, бяха няколкото скици с нея на прозореца в единствената и поза. Откъде тогава всички бяха разбрали за нея? Някой е намерил скиците и я е разпознал, няма друго обяснение. Сега отвън се бяха събрали, заедно с журналистите, всички познати и непознати изкуствоведи, критици, художници. Всички говореха за скиците. Спореха за породата, позата, светлосенките, за здравословното състояние на котката. Никога не бях обръщала внимание например, че е сива на цвят, че е твърде слаба, че има уморени очи, всичко това научавам от тези хора, които изглежда се занимаваха с нейните особици от десетилетия. Никой дори не беше забелязал слънчевия прозорец, който се бях опитала да нарисувам толкова много пъти.

Ще ме разкъсат, какво ми остава освен да отричам. Няколко скици в крайна сметка са малко или повече фикция, не могат да служат като доказателство в съда. Но навън нямаше полиция, само палатков лагер от екзалтирани репортери, които бяха готови да живеят пред къщата ми, докато не проговоря. Как котката се е озовала вкъщи, колко време е останала, рисувала ли съм котка преди, чувала ли съм за картини на котката от други художници, нападала ли е гостите, имам ли още скици...вече знаех всичките им въпроси. Нима щеше да повярва някой, че съм я рисувала само като упражнение? Че котката е чужда, че не съм я искала, че пречеше на работата ми, също и на картината със слънчевия прозореца, от която явно никой не се интересува...

Цялата работа е, аз наистина вярвах, че онзи мой познат заминава и не може да я вземе със себе си. Тогава нямах представа колко трудно е да се отървеш от котка. Дали е успял или след като избяга от вкъщи се е върнала обратно при него?

Относно лятото

на есента

Мога да ти изброя куп причини да обичаш лятото. Напълно естествено е да се обича лятото. Пробвай да кажеш на някого „Обичам лятото!”, ще ти отговори „Човече, кой не го обича”.  Лятото говори бързо, говори много и увлекателно, докато се усетиш си се заплеснал да го слушаш. Никога не си гледа часовника, няма график и не си ляга рано. Чашата на лятото е винаги пълна, питието му е кисело и сладко, жълто и червено, може би “Текила Сънрайс” или „Секс на плажа”. Каквото и да е, завърта ти главата без на сутринта да ти е зле. Лятото има по малко от Гершуин, Продиджи и Ерос. Ръжта му избуява с часове, мирише свежо (лятото е младо).  То казва „Ще правим каквото ти искаш”, винаги пита „Къде ти се ходи”.  Лятото не задава други въпроси, не мисли един ход напред и не се страхува да каже нещо хубаво. Никога не се опитва да те променя. С лятото винаги можеш да хванеш първия полет за южна Испания и това на никого не би се сторило неуместно. Напротив, ако кажа на приятелите си, че обичам лятото, те биха се радвали за мен. Нали точно това се очаква, съвсем естествено е и всички ще са доволни. Дори баба ми би го приела добре. Вероятно, когато тя е била на 22 е обичала тъкмо лятото.А всички лета си приличат. Просто искам да кажа, неизбежно е, нали разбираш? Надявам се никога да не разбереш.

Юли,2015 
(тогава не го публикувах от полит. коректност)

Скица на прозорец без котка

"Между другото, откраднаха ми компютъра. Сега не мога да пиша думи. Страдам от афазия. Току-що се завърнах от Кения и Корея. Не си ли получил картичката ми? Какво да ти кажа? Забравих какво щях да кажа. Все още не мога да открия химикал, който пише, а пък счупих молива си. Знаеш колко дефицитна е хартията днес. Признавам, че не я събирам за преработка".
Из "Тя написа само това", Хариет Мълън

Нямам представа как се е измъкнала. Трябва да е било рано сутринта. Сигурна съм, че затворих вратата. Сигурно някой й е отворил. Вярно е, не обичам котки, но не бях аз. Дори се грижех добре за нея, от чиста добросъвестност. Мой познат я беше донесъл, трябвало да замине по спешност, оставял ми я съвсем за малко. Един ден просто разбрах, че котката живее вкъщи. Как да изгониш някого от собствената му къща.

Подслушваше ме, докато говорех по телефона, кълна се. Дебнеше ме, когато излизах вечер и съскаше. Изпикаваше се в обувките на всеки, който дойдеше вкъщи. Изобщо, тя не понасяше гости. А вкъщи често идваха хора, няма как, рисувам портрети. Котката ме държеше постоянно нащтрек и това страшно пречеше на работата ми. Не можех да се фокусирам върху лицата и портретите ставаха лоши. Някои клиенти мрънкаха, други не разбираха нищо от изкуство. Понякога, когато бяхме сами, я наблюдавах как стои изтегната на перваза с часове, все едно чака да нарисувам и нея. Не искаше да помръдне. Домашните животни били ужасно мудни. Постоянно се опитвах да нарисувам прозореца без нея, но не ми достигаше око (така казваме в занаята), за онова парче, което котката скриваше.Стоеше като кръпка, личеше си ако се вгледаш внимателно. Друг път рисувах само нея, от безопасно разстояние, в единствената й поза. Просто като упражнение. Пазя тук няколко скици.

Болеше ме навсякъде, по цялото тяло, някакво схващане ли, така и не се разбра. Когато спазмите се засилваха, тя скачаше от прозореца, приближаваше предпазливо и лягаше върху болното място. Не го лекуваше, по-скоро маркираше болката, нищо повече. Не я галех, не и се радвах, но и позволих да остане, за да се упражнявам. Преди не бях рисувала котка, щеше да ми е от полза. Една сутрин котката я нямаше. Нищо, бях я скицирала достатъчно пъти в единствената й поза, сега можех спокойно да се заема с картината на прозореца, за която имах големи планове. Впрочем спазмите също не се появиха повече и физиотерапевтът заключи, че не е било нищо сериозно.

Колкото повече време минава от онази сутрин, толкова повече се съмнявам, че тук изобщо е имало котка. Но тя продължава да ме тормози. Каквото и да правя се оглеждам, да не би да дебне отнякъде, вече по навик. Ами когато човекът, на когото е котката, се върне да си я търси, какво да му кажа? Като си имате котки, гледайте си ги. Аз съм ужасно заета, нямам време за това. В момента съм затрупана с поръчки. Впрочем онази картина с прозореца изобщо не се получи.

Ще бъде зимна сутрин

Разбирам, че съм заобичала някого, когато започна често да мисля за неговата смърт. Дали ще е през лятото или през есента, сутрин или следобед? Дали ще бъда там или ще ми съобщят по телефона? Когато си взехме първото куче (имахме точно 7 човешки години разлика), го показах на един приятел "Това е Чаро, когато умре ще го погребем горе на хълма зад къщата под голямата шипка,искаш ли да ти покажа?"

Всички хора и кучета, които обичам, са неизлечимо болни. На някои им остават 10, на други 30, на трети не повече от 50 години живот. Симптомите са много коварни.

Смъртта е единствената раздяла, която не е по взаимно съгласие. Тя е третият човек във връзката. Когото и да заобичам, един ден той прото ще избяга с нея и кой ме пита. Много е егоцентрично да умреш, но хората са такива. Вече го очаквам от всеки. Аз бих се постарала да умра след теб, за да не ти е мъчно.

Смъртта е единствената раздяла, за която ти съобщават само веднъж, пък се съдери от рев ако искаш. Все тая. След нея всичко ще бъде Все тая. Но това всичко ще трябва да продължи.

Ако ме обичаш, не ми подарявай цветя, подарявай ми книги.

Лунатизъм

В петък не се започва
нищо ново така са ме учили
но във всички останали дни
от следобед до вечер
се надига у мен заминаване
събирам нещата си

билетът за другаде
живее измачкан в джоба ми

всяка вечер (освен в четвъртък)
подготвям с вълнение стаята
за следващи наематели

после си лягам и мисля
ще боядисат ли в розово
ще запълнят ли светлия ъгъл
за четене с нещо "декоративно"
стаята вече е тяхна подписах се

но щом се събудя намирам
всичко постарому

някой всяка нощ идва
и в съвършено празната
нерозова стая
връща обратно нещата ми

*тази година ми е тръгнало на чести заминавания, пътуване с малко багаж и бързи промени. и всъщност не е лошо. сега пак ми се пътува нанякъде, с лятото:)

Взимам си лятото и се махаме

Твърдо съм го решила, ще задържа това лято. Ако трябва ще прережа въжетата на училищните знамена, ще открадна огромните тави за печени тикви от пазарчето на Графа, ще спра влака от Бургас, с който се прибират всички, ще подпирам крушите, само да не идва тая есен. Да си стои там където и е мястото, в Лондон, Рейкявик или в Отава, но да остави София на август.

Ако въпреки всичко се окаже тук, зарязвам София, взимам си лятото и заминаваме за Аржентина, за какво го учих тоя испански. Или ще просвиря отново на пиано, за да преподавам на някое богато негърче в Южна Африка. Ще стигна чак до Южния полюс, където няма да настъпи мрак и за минута, поне не в следващите 6 месеца. Или ще отида в Китай, където работят по 15 часа на денонощие и няма да има значение зима ли е или лято. Или в Русия, където никога не изтрезняват. По дяволите, взимам си лятото и се махаме.

Една съвсем истинска история с книга

София диша, преди две години. Стоя на онзи щанд вече повече от 5 минути и се колебая между две книги. Момчетата вече нервничат "айде бе, да не си избираш рокля". Не беше времето да им обяснявам кое се избира по-лесно. Питам продавачката, да ми препоръча. "И двете са хубави.Авторът на тази (сочи дясната ми ръка) ще е тук всеки момент, почакайте да ви я разпише". Да бе, само си представям как казвам на момчетата, че сега ще почакаме и за автограф. В крайна сметка грабвам трета книга, вече съвсем насляпо, и се затичвам да ги догоня.

Едно от условията на пътуването назад във времето е, че нямаш право да променяш нищо. И все пак, щях ли да взема книгата, ако знаех, че може да преобърне не само моя живот, но и живота на едно от момчетата, които бях замъкнала там с хиляда уговорки? Ако знаех, че е толкова отговорно решение да избереш между две книги, щях ли да си дам повече от 5 минути или пак щях да грабна някоя поради първично привличане? Хубаво е да се внимава все пак, безразборното четене е като безразборния секс,има си недостатъците, но в случая по-скоро извадих късмет. Ами ако си бях взела една от онези две книги или бях изчакала онзи автор за автограф? Кой би могъл с убеденост да каже, че всичко щеше да си е същото? Нямаше, защото след тази книга прочетох цял куп други книги, без които нищо не би било същото, книги които иначе щяха да са вероятно съвсем други, след които аз щях да съм някъде другаде...или пък момчетата щяха толкова да се разсърдят, че да ми съсипят цялата вечер.

Разбира се, първият път като прочетох книгата не ми хареса (както на никого не му е харесал "Малкият принц" ако я е чел като дете). Дадох я на баба ми и после забравих да си я взема. Тя не е претенциозна, чете всичко, което и дам, защото в библиотеката не предлагат нови книги. След година срещнах заглавието й в едно интервю с актьор, по когото си падах, сетих се, че я имам и си я поисках от баба ми. Вторият път ми хареса, третият и четвъртият още повече. Винаги отбелязвам разни неща по книгите, много е вандалско, но ми е навик. По тази книга дори бях писала, почти може да се каже, че сме си водили диалог.

Месец преди да замина за Полша я дадох на една приятелка. Беше ми достатъчно близка, затова и я дадох. И пак понеже ми беше близка, тя хареса и книгата и драсканиците ми по нея, вместо да се подразни от тях. Така се случи, че не можахме да се видим преди да замина, дойде направо да ме изпрати на летището. И носеше книгата със себе си. Ами сега? Няма как, трябва да я взема с мен в Полша. Там понякоа часовете минаваха мъчително бавно, а не носех много книги и я прочетох още веднъж.

На берлинското летище напът за София трябваше да изхвърля от багажа си 11 кг. Тук прилагам списък на някои от нещата, с които се разделих:

кожена раница от Толедо, нова

скъп парфюм, който не харесвам, почти пълен

два чифта кецове, нови

колода картички на всички забалежителности,които бях видяла

половин килограм послки сладкиши

една открадната чаша за кафе

една ужасно тясна рокля, обличана веднъж

българо-полски разговорник, като нов

Как прописахме и пишем (аз и други случаи)

Когато изгубих първия си истински близък приятел направих "Дворец за чупене" поради всички неща, които си беше оставил у мен. Незабавно трябваше да се отърва от тях, но това са токсични отпадъци, като батериите, не можеш да ги хвърлиш къде да е. А тук може, езикът ги натрошава, чиста работа. Хронологията на блога ми стана хронология на отсъствието. Като ми залипсваше приятелят- пишех.Като приключих с неговите неща, започнах да троша и свои-много е разтоварващо.  Последваха Три добри години- нищо не липсва, нищо не пиша, нищо за чупене (нали няма мое-твое, всичко е общо). Умира кучето-прописвам поезия. Имам ново куче, все по-рядко ми липсва старото, все по-рядко пиша. После съм в тъпия Познан, липсва ми София и се сещам, че имам тук един блог за такива случаи. Връщам се в България, София, до Смокиня и обратно и се скъсвам да пиша.

Имам един познат, беше най-добрият по литература в училище. Много бягах от часове, но никога не пропусках литературата, където обикновено се изпокарвахме на големи теми като мъртъв ли е Бог и Творецът Бог ли е, умирах си от кеф. Обикновено накрая се съгласявах,той имаше право (само наум разбира се). Така е и в музиката и в литературата- в класа ще има пет добри момичета, но случи ли се да има едно добро момче, него го бива повече от всички пет момичета. Наскоро виждам моя съученик и първото, което ми идва да го питам е пише ли, пък той ми отговаря: "Не, нямам такава потребност". Разбира се, докато нещо не те разчовърка, нямаш потребност от писане. Някой ден и той ще пропише и ще е много добър, но нека не звучи като клетва.

Братът на една приятелка се разделил с гаджето си по-взаимно съгласие, но тя била по-съгласната. И моята приятелка го заварила една сутрин да търка мокета в стаята с четка, сапун и кофа. Брат й, дето по една седмица не си изхвърлял пепелника. И прописал, направил си блог. Представям си го -сутрин търка мокета, изхвърля кофата мръсна вода, сяда и пише. След месец се събрали отново с гаджето и от тогава не бил писал.

Друг познат пък твърдеше, че стиховете били подаръци и за тях трябвало да се казва "Благодаря" и "Много благодаря", когато са наистина добри. Все едно изработваш специално за някого с голяма прецизност един шоколадов бонбон и му го поднасяш в червена хартиена кошничка. Аз пък точно обратното, обичах да чета най-много думи, заседнали на гърлото, неща които авторът изрича с половин уста, за да не се задави с тях, да остане жив. Аз имам само 1-2 такива и сега бих му казала, че те на вкус нямат нищо общо с млечния шоколад.

За леки неразположения не е прието да се говори, но изглежда съм пипнала някаква меланхолия. Пренебрегвам я разбира се, както зает човек пренебрегва хрема. От тези дето през деня нищо ти няма и те удрят късно вечер. Третирам я с писане. Мисля, че тук и е мястото, чудесно се вписва в отсъствията, макар че е от някакъв по-особен вид, не ми е познато. Става дума за съвсем малка книга.

Свърши се, дадох им я и сега ми е криво. А даже не е роман, да кажеш, че ми липсват героите, просто стихосбирка. Много ми е соц метафората с книгите като деца, ще ми се да избягам от нея. Викам си, да я взимат, да правят каквото щат, все ми е тая. Аз съм маркетингов консултант, понякога търговец, не поет... Обаче я мисля и това е. Въртя се вечер и я мисля, да не я покапе някой с кафе, да не я смачкат, да не и кажат, че е дебела, или че не е достатъчно висока, такива неща. Ако тази книга беше дете, то определено щеше да е непланирано, да не кажа отначало и нежелано (пепел ми на езика). Изобщо, да не знаеш откъде ти е дошло, но се привързах- така както се привързвам към градове, улици и пиана, но никога към хора. Или се привързвам към хора през градове, улици, пиана...

Бел, която научи Звяра да говори

Звярът е мургав едър мъж на средна възраст с висок холестерол. Страда от често срещано, но не особено популярно заболяване на гласните струни , заради което може да изговаря думите само донякъде. Тъй като повечето букви от азбуката му костват твърде голямо усилие, жена му приготвя само вегетариански ястия лесни за изговаряне. Тя смята, че прави всичко, което Звярът поиска и в някакъв смисъл е права.

Бел обича да чете за смъртта и умирането. Единственият събеседник, който не намира тези теми за неуместни е десетгодишно момче и то от книга*. Понякога и се разказва с подробности за единствените две погребения , на които е присъствала (едното с кремация, другото със заравяне). Вълнуваха я и всички събития, непосредствено близки до смъртта- продължителното суетене на отпътуващия, последното вдишване, придружено с хриптене, съобщаването за смърт по телефона, споделянето на стая с покойника и избирането на тоалет, посиняването на тялото в камерите.

Бащата на Бел  в миналото отличник по химия, после механо-инжинер, понастоящем е в бизнеса с автомобилни масла. Не харесва нито едно гадже на дъщеря си. Смята, че истинският мъж трябва да разбира преди всичко от точните науки, а Бел все си намирала отличници по литература. Баща й беше от хората, които се преструваха, че смъртта не съществува, а отличниците по литература отнасяха въпроса към антиматерията,недай си боже към Бог и твърде се палеха.

Бел за пръв път попадна в омагьосания замък един протяжен горещ следобед, докато прехвърляше книга за обитателите на резервата Серенгети. Всичко в замъка беше живо- вилиците, свещниците, полилеите, следователно всичко остаряваше и всичко щеше да умре. Въпреки страха при всяко излизане, че този път ще завари желязната врата заключена, тя продължи да ходи в замъка, отначало само понякога, после при всяка възможност. Звярът обикаляше брадясал и гладен коридорите  и те често се разминаваха без да си кажат нищо. И за двамата беше неловко, че другият е попаднал там- местата, на които човек се усамотява са нещо лично. Замъкът все пак беше достатъчно голям и не беше трудно да се избягват. Веднъж обаче се засякоха на вратата и общият страх, който споделяха, че този път тя няма да се отвори, ги принуди да се погледнат. Някой трябваше да проговори пръв. Въпреки че, Звярът можеше да произнася само няколко думи, в контекста на цялата предстояща смърт наоколо, те прозвучаха съвсем разбираеми и Бел дори не забеляза заболяването му. Той пък за първи път се почувства ценен и желан събеседник и започна да изговаря бавно и с усилие все повече думи. Така съвсем естествено Звярът и Бел се сприятелиха. Срещаха се при вратата всеки следобед, обикаляха заедно залите на омагьосания замък и слушаха спомените на неговите обитатели. Една старинна кутия за енфие издъхна спокойна, че историята й е била чута. Бел и Звярът дълго пушеха онова, което им бе оставила покойната, докато си разказваха за умирането на познати и непознати, на герои от книги, а после и за предстоящите смърти на тях самите. Времето минаваше бързо, а темата никога не се изчерпваше. Всеки път когато мислеха, че са си казали всичко, спираше часовник, догаряше свещник или в купата изгниваше плод  и  двамата започваха отначало.  Цветчетата на розата окапваха незабелязано, а когато падна и последното от тях  Бел върна всички предмети по местата им, излезе и хлопна вратата.

*Книгата би могла да е „Моят живот с Моцарт” на Е-Е Шмит или пък „Малкият принц”, и двете вършат работа.

Шифърът на Ц.

В новия брой на плажното ми списание намерих статия за кодирането на текстове. Харесах си шифър( "Шифърът на Ц.") и започнах да изписвам бавно разни думи. Отначало беше сложно, но изведнъж стана така леко и увлекателно. Беше много по-лесно от писането без шифър. Писах докато всички бяха в морето, докато намираха в пясъка изгубено съкровище, докато една чайка ловуваше,  докато момче или мъж се давеше, докато от другата страна на залива кънтяха фойерверки, гръмотевици или бомби. После легнах и спах като мъртва- без да сънувам несвършващи изречения, без да помня къде съм си легнала и без да усещам формите на леглото (дали е имало легло?). Когато се събудих вече не ме беше страх от газови котлони, от котки, от спин, от удавяне. Страх ме беше само да разкодирам написаното.

Багажи и костенурки

Утре по това време ще пия радлер на плажа. За тази цел обаче трябва да се случи стотното изнасилване на сака ми за тази година. Пак в последния момент, приятно уморена и разсеяна, с цел да забравя да взема колкото се може повече излишни неща. Така ми писна от багаж, изпращане, посрещане и климатизиране, че идеята да си костенурка започва да ми изглежда супер привлекателна. Освен, че винаги са си вкъщи без период на адаптация, всички ги подценяват. Костенурките са по-бързи, по- умни и по-острозъби, отколкото се очаква от тях. Костенурката Ровчо, която имах като малка, е единственото животно от което някога ме е било толкова страх, че да се затварям в стаята с часове. Всички казваха колко е сладка,бузеста и безобидна, но аз си знам как дере и хапе, докато и сменяш водата, как някакси успява да се изкатери и по стъклото и да плъзне накъдето си иска. Стоиш си на дивана и постоянно си нащтрек откъде ще изскочи.

Не помня изобщо някога да съм постигала нещо, когато всички са го очаквали от мен. Чуя ли "ще се справиш" вече си имам едно наум. Учителите, които помня и обичам най-много са тези, които поне веднъж от яд или нарочно са ми казали, че не ставам. В това има вероятно и примеси на някакъв мазохизъм или лоши детски навици, не е просто инат. Хрумва ми един цитат, по памет гласеше нещо като "Обичам да печеля, разбира се, просто ме привличат най-силно състезания, в които няма други участници". Костенурките са точно такива състезатели. Не с постоянство надвиват заека, нито с хитрост, а с това, че не им пука за него, нито за надпреварата.

Отплеснах се от завист към костенурките, а куфарът си стои. Колкото по-добре се чувствам, толкова по-малко дрехи и обувки ми идва да сложа в него. Чувала съм, че така психолози проверяват дали едно дете е щастливо- карат го да нарисува човек. С колкото повече детайли, копчета, бижута, мигли и букли го направи- толкова повече неща му липсват. Ето защо трупането идва от неудовлетвореност и води до още по-голяма такава.

Краят на света в трета част

Сонатите за пиано най-често се състоят от три части. Първата и третата са по-ефектни, всеки ги разпознава и малко си приличат. А средната е трудна за разучаване. Затова на концерт или изпит най-важни са първите няколко такта, с които привличаш вниамнието и последните, с които да забиеш публиката в земята. Така и не изсвирих на ниво и една цяла соната, защото не исках да полагам целия труд, който изискват средните части.

Лошото е, че дори да се откажеш от пианото, детските навици са ужасно упорити и се пренасят върху всичко останало, което правиш. Например, първи и втори пръст никога не стават палец и показалец, понякога си тактуваш с ръка и други. Но най-упоритият навик си остана отношението към всяка връзка като към соната за пиано- внимателно разучаване, изграждане на динамика, неизбежното закачане на съседни ноти и така нататък. Встъпителната част е лека и интересна за разучаване, мелодията се запомня от първия път, а темата, обикновено мажорна, се повтаря често по-нататък в сонатата.

"Образното съотношение на основните елементи на експозицията може да бъде различно, но най-убедителни художествени резултати дава подчертаването на контраста помежду им под различна форма".

Третата част развива темите от първата,затова си приличат,макар че излглежда по-трудна. И накрая кодата- обикновено в няколко ефектни акорда. Но краят понякога се отлага мъчително и те оставя да работиш по средната част. Тя е често лирическа и технически по-трудна, некомфортна ми е, нали все ги пропусках. 

Откакто се помня нямам търпение за края на света. Всичко започнало с кризата в началото на 90-те, заради която не се родили много деца (особено онази зима) и парковете били празни. После пък това пиано, жълтата поредица юношески романи и изобщо като дете съм прекарала сама доста време. Затова едни от най-веселите ми детски спомени са от земетресения, градушки,световното и огромни (според тогавашния ми размер) митинги. И до днес ми е приповдигнато, когато се случват такива малки апокалипсиси.

От пипкавата, неблагодарна и незапомняща се средна част понякога може да те измъкне само апокалипсис. Ако всички знаехме, че няма да има утре, нямаше ли да минем направо към финалните акорди помежду си? Разрешаваш доминанта  в тоника, тишина за секунда, поклон и започваш да разучаваш първа част от нещо друго. Така миналата седмица ме развълнува някакъв слух за радиационен облак, но вятърът го издуха в друга посока и не ми свърши работа. Понеже разпознавам хубавите неща по това, че стават с лекота, пък и залата е още празна, мога просто да се изнижа по средата на втора част. Колкото и сонати да си изсвирил, понякога просто трябва да приемеш, че не си готов за трети концерт на Рахманинов.*

*Най-трудното произведение, писано за пиано

Хронология на едно кратко пропушване

Прави ми компания за цигара
искаш ли?

една чужда цигара на ден,вечер
някой е забравил на парното пълна кутия
по една от забравените, сутрин и вечер
по една от забравените понякога
                            вече в друга компания
после веднъж, една вечер цяла кутия
                                                    от моите

и цигари никога вече

Светлини от запалките

Колко светлини от запалки
протегнати към една и съща цигара
огряваха снощи поляната


би броил само онзи
който никога не е гонил светулка

аз ги следя само с поглед
откакто ми казаха
какво се случва с тях в буркана