Погребалната процесия се точела по неравния склон, катафалката спукала гума, капакът на ковчега се отворил и трупът се търкулнал надолу.

Търкалял се дълго, стигнал гората и се спрял в едно дърво. В този момент се чул изстрел, ловецът приближил да провери какво е улучил и видял трупа. "Боже мой, какво направих, ще ми вземат разрешителното за лов" - си казал и побързал да го хвърли в реката.

Тялото се носело по течението няколко дни, докато не стигнало рибар, който тъкмо замятал въдицата си. Закачил го и го изтеглил на сушата. "Боже мой, човекът сигурно си е плувал в реката, аз съм го стреснал с куката и се е удавил". От уплах да не се разчуе в селото, рибарят го натоварил на колата и го хвърлил до пътя.

Както си лежал така встрани от шосето, две коли се разминали на косъм от катастрофа и едната излетяла от пътя. Шофьорът слязъл да провери има ли щети по колата и какво да види, под гумите - човек! Работата не изглеждала на добре, но той все пак го качил на задната седалка и го откарал в болницата.

16 часа шофьорът чакал в коридора пред реанимацията и се молел всичко да е наред, иначе щели да му вземат книжката до живот...

Излязъл най-накрая докторът и успокоил шофьора:

-Няма страшно, всичко ще може да прави. Най-много леко с единия крак да накуцва.

*Разработка по стар виц, който ми разказа Краси

„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите."

Людмил Янков - алпинистът, отказал се от мечтата си да покори Еверест .Само  на няколко часа от върха,  той решава да се върне назад в опит да спаси своя приятел Христо Проданов

Със Сами още бегло се познавахме, когато един следобед се случи така двамата да берем горски ягоди до шосето напът към София. Нямахме много общи теми, той ми разказваше любимата си книга за някаква експедиция. Труповете на южния склон под Еверест (понеже стоят с години без да се разлагат) служели за ориентир на изкачващите го. Ръкомахаше с неестествено дългите си ръце като регулировчик и показваше - от този труп надясно...

Две години по-късно, бяхме на пътя в някаква гора посред нощ, когато изведнъж спря и каза "представи си сега, че както си стоя тук до теб, ме видиш на предната седалка в паркираната зад завоя кола". Мразех, когато прави така, знаеше, че мога да си представя всичко.

Пак от Сами знам историята за 13-годишното момче, което една зима през 90-те се загубило малко над Бистрица и бялата смърт го застигнала на 500 метра от селото - на това място има плоча, от която днес се виждат покривите на първите къщи.

Сами, твоите истории винаги са ме ужасявали. Особено онзи път, когато за малко да се превърнеш в една от тях. Когато разбрах, че всичко е наред, изпитах единствено гняв. Не те разбирам, никогато не съм те разбирала, но знам, че ще го направиш отново и отчасти се радвам, че дори няма да разбера за това.

Drops of Jupiter

https://www.youtube.com/watch?v=CvFH_6DNRCY

Докато прекосявах парка на прибиране онази вечер, си помислих, че би му отивало езеро с лилии. Когато стигнах до блока, на южната му фасада тъкмо беше започнала прожекция на небесните тела. Седнах в публиката да погледам. Мислех си, че знам много за планетите - размер, подредба, материя, но тази вечер за първи път ги виждах да се въртят. Бях твърде близо до екрана. Успях да се измъкна незабелязано, тъкмо преди да ми се завие свят. Качих се по аварийните стълби, проврях се през капандурата и излязох на покрива.

Нямаше други хора, хамакът беше свободен. Полежах за малко така между дърветата. Намираме се безспорно в най-красивия месец от годината, но нощите му все още са студени и не бива човек да се застоява.

Слязох обратно вкъщи, стая с висок таван, ваза и стъклена масичка с извити крачета, а от отворения прозорец се носеше ароматът на лилии.

Някога живеехме на още по-висок етаж и държахме един авариен сак до вратата, в случай на земетресение. От тогава ми е навик, винаги да имам приготвен багаж на прага, за всеки случай.

Джазът е бил замислен като имровизация. Чернокожи се събирали в малко задимено заведение някъде из Америка и слушали музика, която няма да бъде чута повторно. Нямало две еднакви изпълнения, нямало записи, партитури, нито вокал. Само тромпет, пиано и контрабас, които водят помежду си непринуден разговор.

Джазът не е носталгичен, не задава въпроси. Негов предмет е този момент, тук и сега. Утре някои тонове ще се повторят, но музиката ще е друга. Малцина са онези, които умеят безпаметно да се потапят в настоящето.

Джаз импровизацията е като Травиата - или се влюбваш от раз или никога не ти влиза под кожата.

Какво става ако натиснеш паник бутона без причина?

Изведнъж хората на улицата започнаха един по един да се свличат на земята и да се превръщат в змии. Изпълзяваха от ръкавите на ризите и от крачолите на панталоните и се навиваха на кълбо, а аз вървях внимателно между тях, да не ги настъпя. После се събудих и ужасно дълго пих вода.

До сутринта се опитвах да се сетя, как завърши онази книга, тя замина ли за Южна Африка или остана? Има книги, които съм чела с фенерче под одеалото, за да не ме видят, но тази трябва да е била от онези, които само съм се преструвала, че чета. И все пак, точно сега наиситна ми се ще да си спомня какъв беше краят.

Науката е измислила как да клонира хора, литературата е пуснала мухата, че те могат да бъдат използвани за донори, а медицината не е отрекла, че това ще подобри човешкия живот. Обаче чудовищните трансплантации на органи дори не са най-страшният сценарий. Някои хора ще клонират себе си и ще проявят нечовешко насилие, други ще клонират онези, чиято липса не могат да понесат. А аз вероятно пак ще избягам някъде, където науката не е чак толкова напреднала.

На село има един дядо - всеки го знае - който вече над 40 години гледа на двора си каракачанска овчарка на име Балкан.

Машината на времето е асансьор, в който непрестанно се возим нагоре-надолу между бъдеще и минало, от бързата му скорост може свят да ти се завие. Не ти е нужен съновник, за да ти каже от какво те е страх. Страхът е винаги само един - да не паднеш.

И въпреки този страх, все пак някога сме проходили. Макар че не помним, сме падали сто пъти преди да успеем, а не сме си казали "това не е за мен".

Тази история не завърши така

"Кралю-Порталю, отвори порти, че ще замине кралската войска" 

Майната му на всичко, просто искам да се прибера. От училище, някоя вечер през 2008...да седна на масата и да питам какво има за вечеря, а някой да ми каже "тихо да чуя новините".

Или тъкмо преди зазоряване през зимата на 2011, да се събуя тихо, за да не ги събудя и да се хиля 10 минути пред огледалото в банята на някоя реплика от рокенрола...

Или да се върна скапана след работа през 2014 и да се тросна с "оставете ме намира, ще си вечерям в стаята"...

***

После няколко пъти опитвах да превърна вещите в дом, отделни хора - в семейство, себе си - в човек, който никога не се обръща назад.

Тази вечер няма да вдигна телефона да се видим и да се порадваме на най-хубавите си години. Всеки от нас се е научил да преглъща своите такива вечери дискретно, без да скапва купона на останалите. Когато телефонът звънне отново (дават ти още един шанс), ти минава през ума, че тази пролетна вечер ня-ма ни-ко-га да се повтори... Докато трае този момент на колебание, телефонът спира да звъни. Оставяш го и си пускаш музика, която си си забранил да слушаш.

*картина: Ван Гог

Извънземни

Може и да не вярвате,

но има такива хора,

които преминават през живота

почти без никакви илюзии и сътресения.

Те се обличат добре, ядат

добре, спят добре.

Те са доволни от семейния си

живот.

Те имат своите моменти на тъга,

но като цяло са необезпокоявани

и често се чувстват много добре.

Когато умират, смъртта е лека,

обикновено умират в съня си.

Няма да повярвате,

тези хора наистина съществуват.

Аз обаче не съм един от тях

не съм дори близо

да бъда един от тях.

Но те са там,

а аз съм тук.

Чарлз Буковски

*за първи път превеждам стихотворение

Тя разказва най-добрите вицове, ако можеш, смей се

Soñé una verbena que siempre otra vez

<Курск ще потъне>

Това предупреждение от Ванга звучало налудничаво - как цял град ще потъне... и то град, който даже не е на море. Обаче Курск все пак потънал - като подводница.

Хендел, емблемата на бароковата музика, е живял в Лондон на улица Брук №25. През 60-те години на 20-ти век на улица Брук №23 се нанася един чернокож музикант от Сиатъл, който само за няколко години ще запише името си в историята на рока – Джими Хендрикс. Двама гении, два века, два номера разлика. Каква късметлийка е тази Брук. Само си представи  на колко улици по света дори не е стъпвал талантлив човек.

Някои исторически драми (познати поради екранизацията им) са били предсказани до най-дребни подробности в литературата - години преди да се случат. Такъв е случаят с книгата "Гибелта на Титан" или този на Ричард Паркър, изяден от екипажа на корабокруширал кораб - случай, който бил детайлно описан десетилетия по-рано в роман на Етгар Алан По. Дори името Ричард Паркър съвпада, а авторът твърдял, че романът му е по истински случай. Веднъж и аз разказах нещо, което, струва ми се, беше по истински случай. После то наистина взе, че се случи.

"За трети път гледам този филм и всеки път краят му е тъжен". Знаеш ли кой гледа един и същи филм хиляда пъти - всички деца го правят. После, този ужасен навик да препрочиташ. И колкото повече препрочиташ, толкова по-малко ти се ходи в книжарницата (това е за теб, Г.).  От този сценарий ме спаси любопитството, него загубиш ли си чао. Понякога знам, че това до тук не е всичко, че най-добрите истории още не са написани. Друг път такава една мисъл ме ужасява.

Подводницата потъна, (на същата дата, знаеш ли) защото войната все някога трябваше да свърши. Обаче Курск дори не се намира близо до море.

*изображение: Vladimir Kush

https://www.youtube.com/watch?v=RIf2OXtDhhQ

Новият завет е най-популярната приказка. Най-разбираемата и най-универсалната. Всеки е пил на една маса с Юда, всеки познава Пилат, който си измива ръцете и Петър, на когото не му стиска (и сам е бил всеки от тях). Всеки понякога мисли, че баща му го е изоставил. "Всеки" е дума, която умните хора избягват.

На миналия Великден обикалях една квартална църква в най-голямата кал, свещта постоянно гаснеше, припалвах я от свещите на усмихнати непознати и се надявах, че накрая доброто ще победи.

Скептична съм относно ходенето по вода, превръщането на водата във вино, съживяването на мъртвия и какво ли не още. Обаче вярвам, че някъде там, в едно тъмно и студено подземие, благодатният огън (както го наричат миряните) лумва от само себе си.

3,14159 26535 89793 23846 26433 83279 50288 41971 69399 37510 58209 74944 59230 78164 06286 20899 86280 34825 34211 70679

за хората, които не усложняват нещата, числото е 3,14.

за хората, които усложняват нещата, винаги има по още една цифра след запетаята.

"Независимо от многото аналитична работа, прибавена към изчисленията със суперкомпютри, определили повече от 1 трилион цифри на π, не е намерена закономерност в поредицата от цифри". 

Или иначе казано, от добавяне на цифри след запетаята няма сми.

"за практически, ежедневни нужди прецизност на π от 2 до 5 знака е достатъчна за почти всякакви пресмятания".

но Пи е ирационално число. ти знаеш, че то е в спиралата на твоето ДНК и в зеницата на окото ти и просто отказваш да спреш да търсиш. Трудно е да се борави с толкова много цифри в уравнение.

това тук не е геометрична прогресия, при която всяка следваща снойност е най-голямата. това са просто ненужни числа след запетаята, без константа и без никаква логична последователност. не си никакъв математик ако правиш нещата излишно сложни.

Америка всяка година отбелязва "Денят на Пи" на 14 март. През 2004 г. на този празник Даниел Тамет рецитира 22 514 цифри от числото Пи. 

е, слушай ти ако искаш такава ода на безсмислието....

Да се чакаме на служебния вход

https://www.youtube.com/watch?v=1boeQ9zoF-s

В разгара на сезона, как само ми втръсна от постановки. Добри актьори, лоши актьори, елементарни сюжети, убедителни развръзки, пълнокръвни диалози...

както казва Г. "беше ок, на няколко пъти дори се засмях". Истината е, че понякога ръкопляскаш, станал на крака след края на театъра, просто защото всички други го правят.

чувствам се като дете, което са накарали да чете "Под игото".

А как бях погълната някога от Хари Потър... нищо, никога, нито ред не ми звучеше фалшив, познаваш ли това чувство? Много е лесно за разпознаване - не те оставя да четеш по "една глава на ден". Тогава тъкмо се бях научила да чета.

Сега четем е бързо и диагонално, без препрочитане. Трудно намирам магия и в най- красивото изречение. Дали е нещо от хиледолетието? Едва ли, ако се върнем по-назад, към ренесансовото изкуство, там нещата са изглеждали дори още по-изкуствено. Или пък в американската класика. Диалозите между дами и господа са е няма такава превземка.

Неотдавна много ме изкефи една постановка - хем смислена, хем смешна, абе такава съвсем близка до живота, чак да забравиш, че си на театър. Така искрено отдавна не бях ръкопляскала. И на другия ден, Дон Жуан го засичам в трамвая как блъска с рамо една жена, за да седне на свободната седалка. Нали разбираш, къде отива магията?

Баща ми например, никак не одобрява "хора на изкуството". Това, казва, са суетни безделници. И се впуска в обяснения. Когато обаче иска да каже, че харесва някого, той обикновено е съвсем лаконичен.

"много е истински", само това казва.

Дали това в трамвая не е било инцидентен случай.. или пък само ми се сторило, защото съм очаквала да се разочаровам.... а може малко да преувеличавам и онази вечер в театъра да не е била кой знае какво...в крайна сметка, Дон Жуан не е труден образ.

Джани Родари има една книжка с приказки, всяка с по няколко възможни финала. Читателите могат да изберат измежду три варианта за край или да напишат свой собствен (имаше специално отделено празно поле за това).



*'Текстът на Ерик - Еманюел Шмит - "Процесът срещу Дон Жуан", е част е от сборника с пиеси за театър на Шмит  -"Театър 2".
** не съм се качвала на  трамвай от доста време

Ако ти си продължиш по твоя път и аз по моя

Много болни цветя съм пресаждала и пак са умирали, много места съм напускала без да се обръщам. В нощта на заминаване сънувам единственото място, където не мога да се върна. Може би това е проблем с краткосрочната памет. Както възрастните хора с деменция обикалят улиците да търсят къщата, в която са пораснали, но не помнят къде са живели последните 50 години.

Every breaking wave on the shore

Tells the next one there'll be one more

Опитвам се да го кажа красиво и небрежно, но днес не ми е до финтове. Качих се на автобуса, онзи който обикаля Драгалевци и Бояна, и се возих с него по целия му маршрут, докато не се стъмни, а после без да бързам слязох към София по стръмната пътека, на която старата кола се задавяше. Една звезда падна на покрива на високата бизнес сграда зад околовръстното.

And every gambler knows that to lose

Is what you're really there for

Сега можех да притежавам билети за U2, но вмести това в бързината се изплъзна друго желание. Най-добрият начин някой да се върне след дълго отсъствие, е по телефона. Иначе се сблъскваш с остаряването, променените маниери, новият начин на обличане, брада или нейната липса, може дори да не го познаеш...  гласът обаче не се променя. Казват, човек се познавал по очите. Убий ме, не помня какъв цвят са. По пътя на логиката, няма да са били сини, но нищо повече. Понякога трябва да избереш между спомените и разсъдъка си, а в такива случаи аз винаги взимам правилните решения.

Summer I was fearless

Колко трябва да тежи една полярна мечка, за да счупи ледовете между нас? Хумор за математици, само те си го разбират. И все пак, толкова хора се опитват да заместват месото със соя, кафето с чай, хумора със сарказъм... само на мен не ми беше простен опитът да заменя онова, което ме убива, с най-близкото на вкус.

But it's hard to listen while you preach

Нито рекламодателите на здравословни продукти, нито майка ми, нито някой друг успя да ме научи на угризения. Както и ти сам се убеди, да обвиняваш някого, че е направил каквото е направил е най-сигурният начин да ти се случи същото. Вселената много държи да разбереш, че не си по-добър от този, когото съдиш.

The sea knows where are the rocks

And drowning is no sin

Докато написах това и песента свърши, желанието да си поговоря с теб отшумя. Това не е носталгия по миналото, а опит да си взема 5 минутна почивка от настоящето.

And we know that we fear to win

And so we end before we begin

Част от публикациите тук са ми послужили да предотвратя обаждане, от което не е имало никакъв смисъл. Тук приливните вълни могат да се разбиват без никакви последствия. Не че се оправдавам, но ето, че писането може да не е съвсвем безполезно. Нито пък, както си мислят всички ,е свидетелство за кой знае каква любов и мъка.

Are we so helpless against the tide

Напълно е възможно това усещане у Боно да е траело не повече от самата песен.

Невидимо дете

Не е точна дата, но мина почти година.
Загубата не е линеен процес, в началото не усещаш нищо.

Преди три години не дойдох на рождения ти ден, защото бях на диета, а преди две- защото се бях скарала с някого. Сега понякога виждам смешна картинка и ми се иска да ти я изпратя или пък чувам песен, която само аз харес
вам и се сещам, че и ти я харесваше. Умирам си да ми дадеш акъл без да ти го искам.

Знаеш ли кое е най-лошото в цялата работа - имам приятели, които още са тук, имат рождени дни и аз ги изпускам, дават ми съвет и аз ги отсвирвам. Не научих никакъв урок.

Ти беше приятелят, с когото винаги щяхме да заравяме томахавката (разбираш ли иронията тук)... Нищо не ме научи да се сдобрявам, а на теб това ти беше една от най-хубавите черти.

Винаги съм се чудила, дали в сдобряването изобщо има някакъв смисъл. Ако детето на площадката ме е нарекло гаднярка, а аз него - страхливец, какво би променило сдобряването. Съжалявам, че мисля така за теб, и че ти мислиш така за мен. Обаче ако аз приема, че не си голям куражлия, а ти - че просто не знам как да се държа, не бихме ли могли все още да бъдем приятели? Няма как да го разберем, защото сме си обидени.

А ти беше друг тип човек. Ти казваше "не мога да те понасям" и два часа по-късно настояваше да се видим, за да ме убедиш, че не съм права. Покрай цялото заяждане съм ти казвала неща, които не можех да кажа на друг. Както ето сега има неща, които бих могла да кажа само на някого, с когото не си говорим.

Някога смятах, че най-глупавият подход към хората е да ги напускаш, защото са такива каквито са, а после да ти липсват - такива каквито са. Сега мисля, че най-глупавият подход към живота е да гледаш назад и да задаваш въпроси.

PS. Измазали са стените на Лорка и надписък "ВСИЧКО Е В ГЛАВАТА ТИ" вече го няма.

Без да искам запомних нещо несъществено

Всичко отдавна е минало, "не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава". Сега мога много повече от преди. Мога да се разплача наужким пред полицай съвсем достоверно. Мога да изтърпя болката при зъболекар. Мога да забравям каквото си поискам, когато си поискам.

Мога да говоря и да не говоря за това. Ето и аз съм човек като всички. Мога да напиша роман, ако искам, да кажа монолог.  Поръчаха ми текст на песен, написах го още преди да затворят телефона. Вече мога, без да се насилвам, да прочета Достоевски, Чехов, Толстой, цялата руска класика и да си подчертавам с молив.

Мога да тъгувам за деца и животни, да чистя усърдно петна от килима, докато цветовете му не избледнеят. Мога да изхвърлям единична ръкавица, вместо да я пазя в случай, че изгубената се намери. Мога да се шегувам с дължината на носа си и да се държа естествено.

Отне ми няколко сезона, но се научих отново на всичко, както след кома се учиш да дишаш, да ядеш и да стъпваш - първо с единия, после с другия крак.

Научих се отново да различавам хората един от друг, да запомням имена, да бъда пак любопитна. Научих се да бъда с други хора, да живея с други хора, да си представям неща с други хора.

по навик казвам "други хора"...съвсем скоро ще спра да ги наричам така.

Пораснах на перваза на 14-тия етаж, гледайки как слънцето изгрява от моята стая и залязва в кухнята. На 10 се преместихме в къща и в продължение на 14 години от прозореца ми се виждаше зид и горната половина на една ялова дюла. Вероятно заради тази гледка така бързо направих стъпката към 15-тия етаж и терасата с изглед към планината, която трябваше да деля с  котка. Не можах да понеса нито гледката (тя е част от друга история, която не включва пренощуване), нито котката и отново събрах нещата си.

На 13-тия етаж в другия край на града беше слънчево и прашно, пълно с излишни неща. Повече от три чаени сервиза и нито една книга. Нямаше дори място, подходящо да сложиш книги. Останах, заради гледката. На небето се проектираха изгреви с висока сатурация, не се налагаше да слагам никакви филтри. Неслучайно бях преминала половината град- тази част от планината, която виждах от тук, ми беше съвсем безразлична.