I remember the night and the Tennessee Waltz

Как изпуснах карнавала в Ница

Отдавна не съм ти писала, но ти обичаш историите за пътешествия, затова ще ти разкажа за още един град, който посетих за кратко. Не е точно твоят тип, с руини, изпрани килими, стари джипове и прашни улици, всъщност е точно обратното. Прилича на обективно красива жена - не всеки ще се влюби в нея, но никой няма да отрече, че е хубава.

Камъните на плажа са обли и топли, в небето се реят парапланери, а цветът на морето е толкова тюркоазен, че се питаш дали тази обективно красива жена не си е сложила лещи.

Едно дете тича по крайбрежната в светлите си панталони и търси къде да ги нацапа.

Уличните музиканти носят тонколони вместо китари, а от тях звучат всички онези мелодии, които си слушал милион пъти на живо по улиците на Европа. На всеки няколко минути покрай теб елегантно притичва джакръсел. Тук те са толкова много, че ако не ги водеха на каишки, стопаните им сигурно щяха всеки ден да се прибират с различен.


Знаеш, особено ти, колко е неприятно рязко да ти свърши топлата вода и да те залее ледена струя. Тук обаче и бойлерите са им различни. Толкова бавно и постепенно захладнява водата, че изобщо да не усетиш как се къпеш в студена. С други думи, много полезно преживяване. Съседката цяла е озарена от радост, когато се срещнете в магазина, но попаднеш ли с нея в екстремно тесния (колкото клетка на папагал) асансьор, веднага обръща гръб. (все се мъча да си предсавя, как ли изглежда тогава лицето й?). Няма да пропусне да задържи вратата на излизане, виждаш ли, не е лош човек.

Много е лесно да дойдеш тук и също така лесно да си тръгнеш. Нов самолет излита от мъничкото летище на 15 мин., всеки трети автобус на главната улица пътува до съседни държави. Като всеки хотел, градчето се пълни в петък и се изпразва в неделя следобед. Аз пристигнах тук в понеделник и то ме посрещна с най-ясното си небе и най-чистите улици. В петък май дори не забеляза, че си тръгвам.

Тази история се случи през зимата, малко преди да навърша 5. Събудих се в леглото си (отксоро спях съвсем сама), в апартамента беше още тихо. Отатък сигурно още спяха, следователно денят трябва да е бил събота или неделя. Полежах в леглото известно време, но апартаментът продължаваше да е тих, накрая ме обвзе страшна скука и станах. Много ясно помня усещането от студените плочки в коридора под босите ми крака.

На дивана в хола спеше човек, а до него на земята имаше мръснобяло рунтаво куче. То се поразмърда, но спящият не се събуди  нито от него, нито от скърцането на вратата, затова побързах да се върна обратно в коридора. Врата на спалнята беше отворена, вътре нямаше никого. Върнах се в леглото и се завих с одеалото през глава, но скоро въздухът ми свърши и се наложи да оставя малка дупка между чаршафа и одеалото, през която да влиза въздух.

Изглежда пак съм заспала, защото се събудих рязко от тежестта в края на леглото ми. Непознаят беше седнал в краката ми и ме наричаше по малко име.

- Уплаши ли се много снощи?

отвих се и седнах в леглото без да му казвам нищо.

- Аз съм чичо ти, да не би да ме забрави? Не помниш ли ваще като те доведоха в къщата в планината миналата зима... или по-миналата да е било... Майка ти е добре вече, няма да се притесняваш.

Като каза майка ми, се сетих за отвратителния сън, който сънувах точно преди да се събудя. Някакъв коридор и в него много високи легла на колела, които се разминаваха бързо, като блъскащи се колички. Наоколо имаше много хора, чувах ги да казват "пречите, тук не е чакалня", "няма ли кой да го вземе това дете". На мен вече много ми се спеше. Последно си спомням как тате ме носеше по стълбите нагоре към блока, а аз се преструвах, че спя, за да не ме пусне да ги изкачвам сама.

***
Знаеш ли какво ми мина през ума сега, докато ти разказвам тази история... че каквото и да се случва нощем, най-ужасяващо си остава да се събудиш една сутрин и в дома ти да спи непознат.

Just a perfect day

Feed animals in the zoo

...

I thought I was

Someone else, someone good

Вече дни наред слушам как времето щяло да се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последния топъл ден тази есен, приятели" и като че на пук, всеки следващ ден е по-топъл от предния.

В друга такава просрочена есен е един от онези слънчеви ноемврийски следобеди, които гледаш от прозореца на класната стая - последното място, на което искаш да бъдеш. Там отново правиш теста по математика, втора или може би трета поправка. Всички останали вече са предали и са навън. А ти пишеш като луд по черновата, защото се надяваш усърдието да породи у класната някаква снизходителност. 

Как ми се иска да я реша тази задача... Ей така, систематично, спокойно, от първия път - като отличниците, без никакви драсканици. И да изляза при тях, които се замерят с листа и играят тенис на маса. Но на мен все се пада различна задача.

Така, както пада плодът от дървото, застудяването вън или стъмването в класната стая, не са неща, които ще се случват постепенно. Затова всеки ден се обличам все по-дебело, отколкото трябва. Даже преспективата за пролет с цяла леха цъфнали дървета не може да ме стопли, като виждам по земята в двора дюлата, която ще изгние необрана и настъпена.

Това, което искам да ти кажа, ако прочетеш това, е, че се иска страшно много смелост, за да напишеш "задачата няма решение", да предадеш листа и да излезеш. А аз така и не разбрах дали съм смела или само се преструвам.

***
В нощта, след като написах това, сънувах, че съм в самолет, който по всичко изглежда, ще се разбие. Летяхме над океана, после над тъмна гора и в момента, в който доближихме земята, достатъчно, че да е безопасно да го напуснеш, бях една от първите на аварийния изход.

Скочих. Оцелях. Поздравих се за късмета си, за бързината и хладнокръвието, на които другите пасажери явно не бяха способни. После се обърнах назад да видя катастрофата и вместо нея видях как напълно здравият самолет се издига нагоре отново, с всички останали пътници, останали по седалките си.

Виж как всички са луди по винтиджа, антикварните магазини надуват цените. Моята алергия към прахови частици просто е несъвместима с този new wave на сантименталност. Помниш ли времето преди бума на ретрото, когато новите неща в магазините бяха по-скъпите?

И с думите стана така. За нови няма ни търсене, ни предлагане, всичко живо се хвърля на старите. И аз изтъргувах изхабените си думи наедро. Тази икономика, която не разбирах, изглежда работеше за мен.. Пък и на мен те вече не можеха да послужат за нищо.

Понеже можеше да има само една дума за онова усещане, когато гондолата те изкачва нагоре, само една дума за длан, за очакване, само една дума за необяснимото... изрекъл ли си я дори само веднъж, тя е вече употребявана.

Не ме разбирай погрешно, няма нищо лошо в мекотата на износените обувки. Но аз не бих си купила твоите.

Така минаваха години и на мен ми се струваше, че всички думи на света са се свършили и ако искам да проговоря отново, трябва да повтарям старите до изтъпяване.

И точно когато се бях отказала да я търся, когато си казах, че това вече няма зачение, защото гондолата не е за моята възраст така или иначе...

тогава открих (както откриваш резервни ключове) този нов и отдавна научен език, на който още не бях проговорила.

Убий ме, не помня какво търсех

Паля си трета цигара пред залата и не мога да реша дали да вляза. Черно-белият плакат прилича на некролог с размазани букви. Не се чете какъв е концертът, кой свири, каква е програмата, знам само, че е рано за вечеря и въобще не ми се прибира.

Влизам и сядам на едно от местата до прозореца. Сянката върху съседната кооперация разцепва наполовина изтърбушенения диван, който лежи на покрива. Хареса ми, че има прозорец - когато гледаш продължително пианистите, мимиките и театралниченето започват да те натоварват.

Докато си търсех нещо из чантата, без никаква встъпление и аплодисменти, беше започнало първото изпълнение. Вдигнах поглед, не можах да видя добре кой стои зад пианото и продължих с ровенето из чантата. Не намерих каквото търсех и я оставих на стола до мен.

От сцената звучеше тиха мелодия, различна от всичко познато. Беше като народна музика от някаква малка, толкова малка страна, че дори я няма на картата. Мелодията е бавна, непринудена, във фразите няма динамика. Всяка музикална тема приключва в нищото и започва следваща, нито една не достига кулминация и това създава постоянното усещане за недостатъчност. Като че си поемаш дълбоко дъх и не можеш да го издишаш.

Това изпълнение изобщо не изисква обичайната скованост на публиката в залата. Съвсем спокойно можех да си представя как вадя от чантата си кенче бира или пакетче солети или как си събувам обувките и си качвам краката на стола, сега това съвсем не би изглеждало неуместно.

Навън се бяха сменили няколко сезона, а музиката продължаваше, все така равна и неуловима. Беше писана за поляни, хълмове, реки,  носеше и някакъв спомен за калена камина, на която се вари черен чай. Споменът беше чужд, може би детски.

Макар и хубава, мелодията оставаше все така далечна, а еднообразната й лекота започна да ми дотяга. Колкото по-дълго стоях там, толкова повече сили щяха да са ми нужни да се повдигна от мястото си. А и вече нямах къде да отида. Вероятно старата ми къща беше продадена или разрушена от силния вятър, прозорците - широко отворени, а котката - избягала или твърде стара. Видях как детското ми легло, бюрото с тетрадките, нощната ми лампа плуват надолу по канала. Вкопчих се здраво в седалката, чантата ми изтрополи на земята и музиката спря.

След няколко дълги секунди на възмутени прокашляния, слабичкото момиче продължи да свири Бах в полупразната зала. Сянката вече беше захлупила цялата отстрещна сграда, а разлепената кожа на изхвърления на покрива диван ту се надигаше от вятъра, ту клюмваше обратно - като човек, който на няколко пъти тръгва да казва нещо, но в крайна сметка само пуфти.

Мислиш, че е забавно ли? Отвратително е, казвам ти. Да ходиш по улиците посред ден и да се страхуваш, че ще срещнеш познат, който небрежно ще те попита къде отиваш. И ти ще се забавиш с отговора, със секунда- две повече от обичайното. Защото най-трудното в една лъжа не е е да я измислиш, а да я изстреляш на момента.

И това се повтаря, докато отивам на работа или до магазина, понякога дори докато си стоя вкъщи съм нащтрек, че някой ще ме потърси с някакъв уж незначителен въпрос. Страхувам се най-много от малките разговори. Измислям всички отговори, на всички възможни въпроси, понякога ги записвам, за да чуя как звучат, а друг път ги казвам пред огледалото или в празната телефонна слушалка.

Сигурно си се чудил на онези хора, които проявяват искрен интерес към събеседника си и нямат нищо против той да е тема на целия разговора. Най-добрите слушатели. Най-желаните гости. И аз станах от тях.

Истината или се осмеляваш? Осмелявам се, накарай ме да ритам уличните котки или да шушна вулгарни думи в ушите на бабите пред блока, няма значение. Спрях да избягвам големите партита, където всички са непознати, започнах да се представям под различни имена в баровете, превключвах на непознати езици.

Веднъж убедих охранителите, че съм съпруга на един от актьорите, за да ме пуснат в театъра. След постановката той дойде да ме вземе, направи ми саркастична забележка, задето все закъснявам и ме заведе в нашия дом, където живяхме щастливо още две години. Човек бързо се увлича в тази игра.

Стоя на земята, насред чували, разглобени чекмеджета, прахоляк  и дупки в стената от радиаторите, които чакат да бъдат изнесени. Картината, която си бях взела няколко месеца преди да реша да се изнасям и така и не окачих на предишното място, легна на станата все едно винаги е била там.

Като отвориш прозореца, в стаята дружелюбно влиза зелен клон.

Количеството светлина в дневната е нещо, което никой майстор на дограми не може да поправи, а всичко останало са дреболии. И ако някой се хванеше за дреболия, веднага ми ставаше несимпатичен.

Такова си го представях - уединено, без да е изолирано. Пространството да е единственият лукс. Да, това е най-хубавото място, на което съм си събувала обувките. И наградата ми за всички любезни откази.

***

-побързай, още двама човека го искат
-ти подпиши да ти е сигурно, това после ще го мислиш
-като си заживееш, ще спре да ти прави впечатление
-не можеш да си позволиш по-добро
-по-добро няма

Страхът е най-лошият брокер, веднага те надушва ако бързаш.

Unintended

I'll be there as soon as I can

Вечеряхме пица на парче в колата ми за трети път тази седмица. Всичко вървеше добре, докато не посегнах към жабката за нещо и от там се изсипаха всички онези песни. Трябваше да се пошегувам, да замажа положението с нещо, но подобно хладнокръвието и бърза мисъл не са ми присъщи.
Казват, че във всеки от нас има атоми от звезди, които са се взривили преди 11 милиарда години. Според други научни изследвания, малък процент от шума в телевизора е "остатъчна светлина" от Големия взрив... Колко ли време ще мине, докато си събереш цялата музика обратно?

И се сетих за онази сутрин, когато затворих телефона и вече всички звуци ме дразнеха - стъпки, ключалки, вилици... за музика не исках и да чувам. В следващите дни си намерих някаква група, която пееше на фламандски и само това - дума не им разбирам на тея хора. От всичко познато ми се повдигаше.

Всеки, който е започвал отначало, знае колко е изморително. Постоянно искаш да се откажеш, да затвориш очи, да си починеш за 5 минути от настоящето. Не можеш да бягаш вечно – накрая се спираш да послушаш уличните музиканти. После се улавяш да превръщаш салфетките от бистрото в лебеди, фасадите - във фотографии, уличните табели – в стихосбирки. „Премини на отсрещния тротоар” или „Път без изход”. Обикаляш местата, на които си бил щастлив и чакаш нещо да се случи.  „Внимание, дълбок изкоп”. Нищо не крие повече нещастие от опита да се повтори нещо хубаво.

"Вече никога няма"

Тази мисъл трябва с всяко събуждане наново да се опровергава, докато процесът стане механичен. После, докато се усетиш, вече ти е втръснало от изкуство. Нещата, които започна  да правиш,  за да се разсееш, сега са настоящето, което поглъща всичко и всички ни.
Вече можеш да говориш и да не говориш за това, ето и ти си човек като всички. Вече не си млад, дори да си на 19, не си идеалист, дори да се опитваш. Научил си се да разделяш двете неща, нали се сещаш. Можеш да се наслаждаваш на храната и без музика.

Don’t tell a lie about me dear, I won’t tell the truth about you...

https://www.youtube.com/watch?v=QCnOx4lmnbg

Представям си се, с моите 160 см. да отдам живота си на баскетбола. Или с резките си движения и двете си леви ръце да зарежа всичко в името на хирургията. Или да преследвам мечтата си да бъда стюардеса, без да обръщам внимание, че при всяко излитане от носа ми потича кръв. Всички обаче сме си патили от хора, които правят точно това.

Недостигът на аплодисменти се обостря с годините и ти не си усетил как това те е превълнало в друг човек.  Нищо не оголва зъбите така, както състезателния дух в грешната дисциплина.

Не знам кой лъже децата от малки, че нещата се постигат със зъби и нокти. Докато по други географски ширини ти повтарят "релакс, релакс", тук ти викат "стегни се". Само се огледай - от толкова стягане колко хора са с криви захапки. Цялата им физиономия се е изкривила от вторачване в другия. В другия, при когото нещата  изглежда се получават с лекота.

Сещаш ли се как по реалити форматите питат участниците за какво мечтаят? Тези, които отговарят "за световната сцена", винаги отпадат първи.

Тази история е подходяща за хипохондрици

- Има авитаминоза, ще ми я водите всеки ден за системни вливания.

- Не, вижте сега, ние утре заминаваме за море, няма как.

- Можете да я оставите на хотел тук, престоят е 65 лв. на ден и включва всички необходими консумативи, лекарства и манипулации.

- Няма начин.

- Господине, длъжен съм да ви предупредя, че ако я оставите в това състояние, може да не я намерите жива.

- Тогава такъв и бил късметът.

В колата обратно към вкъщи, жена му му се примолила:

- Ами брат ти? 8 години я гледа!

- Брат ми ако иска сам да си я води на вливания. Ти остави резервацията за хотела - да кажем, че ще я отменя. Представяш ли си как всеки ден след работа се прибирам до вкъщи, взимам костенурка, карам я до другия край на града и после я връщам?!  В най-голямото задръстване. И без друго ми е писнало да и сменям водата и да мия миризливия аквариум.
На следващия следобед двамата вече пътували за Гърция в кола с развален климатик. В краката на жената се клатушкала кофата с вода, в която се вози авитаминозната костенурката. Такава жега било, че водата в кофата се нагорещявала през половин час и спирали на всяка бензиностанция да я сменят.

Стигнали границата. Костенурката нямала паспорт, щели да ги върнат. Мъжът излял водата от кофата, хвърлил я в багажника, а тя минала полицейската проверка в джоба на якето му, гък не издала. В Гърция мъжът и жената решили, че ще се разделят, разбира се никой не искал да вземе костенурката. Но как да я оставиш ей така в морето – тя е речна костенурка, при това в незавидно здравословно състояние. Жената се прибрала в София със самолет, а мъжът с колата, затова той взел костенурката и я прекарал през границата по познатата схема. В София я дал на майка си, заедно аквариума за 800 лева, като подарък за рождения ден.
От онова пътуване са минали двайсет и една години. Костенурката смени още трима собственици, събуди се от зимен сън след най-студената зима в историята и оцеля след голямото земетресение, когато една по-голяма вълна я изхвърли на свобода. Известно време след това, новите и собственици продължиха да слагат храна в аквариума и забелязаха отсъствието й едва след седмица, когато тръгнаха да сменят водата.

Жълтата къща на улица "Слънчоглед"

Има неща, за които еднозначно си благодарен, че са се случили. Всеки може да си тръгва от лошото, но да си тръгнеш от хубавото, когато му дойде времето - ето това е най-трудната крачка напред.

Начално училище, гимназията, университетът, работата - всички те само затвърдиха едно познание, което имах много по-отдавна.

Екзюпери (роден на днешната дата) казва, че най-голямото богатство са човешките отношения.

Места, трудни за напускане - ето това трябва да е най- хубавото пожелание.

Толкова обикновени неща.Толкова сложни за мен.*

https://www.youtube.com/watch?v=uZSobH1wiiM

Откакто се познавам се провалям там, където всички, всички по дяволите, глупави и умни, красиви и грозни, успяват от само себе си. Без една прочетена книга, без никаква работа върху себе си, без задълбочаване в хората и нещата, тъкмо обратното, пак го постигат. И онези другите, които по се замислят, и те успяват някакси. Абе един човек не познавам да не му се е получило. Толкова лесно изглежда, все едно да караш колело, да ходиш или да четеш, след като веднъж вече си се научил. А аз все още ходя със собствените си крака като с чужди. Не се ли научиш на нещо навреме, става все по-трудно с годините.

Това е поредната недодялана тъпа метафора, защото не ми стиска да го кажа в прав текст. То е като да ти пишат двойка по час на класа, познаваш ли друг такъв човек? Всички, казвам ти, всички - общи работници, програмисти, безработни, сноби, учени и философи, успяват в тая работа, без грам усилия. Още от детската градина успяват, а аз не. И няма върху кого да хвърля вината, това е най-неприятното. Понеже не е някаква любовна драма, не те оправдава да си "човек на изкуството", нито да си имал кофти детство, още по-малко да се изживяваш нещо различен и неразбран. Тези неща може би имат своя чар на една по-ранна възраст и аз впрочем доста се възползвах от това.

Иначе, какво изкуство, майната му на изкуството, гледам да се държа "на положение" пред шестимата си редовни читатели. Повсеместното приятелско съчувствието е удовлетворена завист, това е най-горчивият урок, на който ме научи проклетото щастие. Нямам какво да ви кажа повече. И за какво, наистина, за какво някой би могъл да ми завиди - аз съм човекът, който винаги се проваля там, където трябва да е най-лесно. Може би в най-важното.

* Из "Канела 6" на Елин Рахнев 

Най-много ме бива в две неща - да попадам на правилните места и навреме да ги напускам

Бях тук от пет минути и вече знаех - можех да остана завинаги.

Помещението беше в пълна хармония със слънчевата  фасада - висок таван, бели стени, огромни прозорци, нови дървени мебели. Не съм виждала нищо, което повече да се доближава до илюстрациите от поредицата немски книжки, които ми четеше майка ми преди да заспя.

Тук можех да си почина. Цялата къща изглеждаше така, все едно отдавна съм разказала на някого за нея, а той е запомнил всичко, до най-малкия детайл, и години по-късно я е построил.

На телевизора бяха настроени каналите, които гледам, колекцията от дискове съдържаше всичките ми любими групи, на стените имаше картини, които никога не бях виждала, но бяха до една в мой стил - реализъм, малко късен импресионизъм и черно-бели графики. Все едно някой е знаел, че не обичам скринове за обувки и е направил антрето достатъчно голямо или пък се е сетил, че често стоя на прозореца и се е погрижил да има пред него широк перваз, на който да си оставям кафето и пепелника. Ето такива дребни неща, твърде дребни, за да бъдат случайности.

За пръв път успях да поспя през деня. Когато се събудих, вече не помнех как съм се озовала тук, а и никой не питаше. Може би най-сетне нямаше да има въпроси.

И тогава го видях, там, по средата на стаята. Пианото, на което, ако останех, никога нямаше да засвиря.

Гледам я - млада, симпатична, добре облечена жена, рови в контейнера за боклук.
-Извинете, изпуснахте ли си нещо?
-Не, не....една приятелка ми каза за това място, ако знаете какви хубави чанти има! Последни модели на топ марки, всякакви размери и цветове. Едно пране на 60 градуса  и забравяш. Ето тази - потупва чантата, която носи през рамо - също ми е от тук, но вече и дойде времето. Елате да видите де, няма да ви ухапе.

Отивам и наистина - чанти колкото искаш. Винаги си изхвърлях боклука от разстояние, не бях виждала как изглежда контейнер отвътре. То нито миризма, нито гадни гледки - само чанти да искаш. И жената беше права - някои хич не бяха за изхърляне.

***

Веднъж, докато ровех за телефона, си убодох пръста. Стори ми се странно, защото не носех в себе си нищо остро. Друг път от вътрешния джоб изскачаше половин пакетче сладникави дъвки. Днес пък, за ключовете ми се беше закачила обица с една от онези блестящи във всички цветове диско топки. Винаги съм се чудела коя жена би носила подобно нещо...


На чантата действително нищо и нямаше, но аз малко си падам гнуслива, а и не съм много по изненадите, та още същия следобед отидох да я върна там, откъдето съм я намерила. Докато се отдалечавах, някъде до контейнера се чу момичешки писък:

-Тази е, тази е, ще ми отива на всичко!