Тадж Махал е построен, за да увековечи красотата на една жена. Най-великата картина на всички времена е портрет. Сикстинската капела е изрисувана от Микеланжело в съревнование с друг италиански художник. Откриването на лекарство срещу неизлечима болест е станало, в опит да се излекува един човек.

Аз не вярвам, че някой, който прави нещо добре, го прави за широката публика. И в този ред на мисли, има нещо отвратително в това да снимаш вълнението по лица на хората в залата след края на собственото си представление.

Доста време трябваше да мине до днес, докато се реша да видя какво става с теб. Така е с любовта от пръв поглед, после дълго не можете да се погледнете.

Забързала си емоционалния метаболизъм, по всичко личи. Поздравявам те за това, никой не знае по-добре от мен колко усилия коства, когато не е ген. Толкова си хубава, дори повече от деня, в който те видях за първи път. Тогава носеше жълт вълнен пуловер и тумбести обеци, а аз все чаках да кажеш нещо, защото говореше ясно и изразително и винаги беше любопитно да те слуша човек, въпреки че те смятах за абсолютно дете.

Не е много задълбочено, ще кажеш, но нищо не ме умилява така, както нечия хубост. И заради хубостта ти се появи този неочакван прилив на топли чувства, който ме накара да ти напиша нещо. Мислех, че няма да има някого с когото толкова да се смея - имаше, мислех че няма да има друг така да ме разбира - имаше. И преживявания, не по-малко хубави, имах с други хора, но нали любовта не е тикчета върху списък. И незаменимост не е - всички хора са незаменими (както казва Селин). И спомени не са - аз вече не помня нашите смешки, също и нищо от нашите разговори. Любовта е много по-веществена, отколкото я описват. Ето, аз нося подаръците от теб, пазя няколко картички и 1-2 книги. Но най-много харесвам гривните.

Любовта също не е да се връщаш назад, да упорстваш на всяка цена или да страдаш. Всичко това са егото, инерцията и неистовото ни нежелание да се приспособяваме към промените. Всеки може без всеки - от теб го знам и няма нищо по-вярно.

По-добрата част от мен искаше да ти каже тези неща, а също и че се радва за теб, макар все още да не разбира.

Наскоро ми се случи нещо необикновено. Намирах се на височината на покривите на старите софийски кооперации, беше много късно или много рано - единственото време, в което може да се случи такова нещо. В разговора между непознатите наоколо настъпи мълчание, колите долу, които се вливаха в основната пътна артерия, не издаваха никакъв звук. И у мен се появи една приповдигнатост, като в онзи момент насред филхармонията точно между настройването на  инструментите и първия встъпителен акорд.

Зад гърба ми песента се разля бавно и промени климата. Беше саундтрак за излитащ далечен самолет на фона на изгрева, за първа топла вечер в парка, за кафе от термос рано сутрин пред палатката до някое езеро, за пристигане в непознат град, за събуждане в нова квартира.

И преди всичко, за 5 часа́ сутринта на покрива на един град, в който допреди няколко минути нищо ново не можеше да се случи.

All in

https://www.ted.com/talks/benjamin_zander_on_music_and_passion?language=bg&fbclid=IwAR3rCg7Gr1_x7Yi9-bsuhRZZUnhC19HpXQBuVTjVfDs6UfHshwNFU7v1JYI#t-428840

<3

Веднъж бях наистина близо

Един непознат ми каза на по цигара пред някакво заведение, че хората сме правели неща, с които съзнателно си вредим, защото така изкупуваме греховете си. Затова, всеки път щом спирал цигарите, му се случвало нещо лошо, и накрая се отказал. Животът, вика, ни дава изпитания, когато спрем да се самонаказваме.

Казах му, че правим всички тези неща просто от скука. Както вредните храни се ядат от скука, цигарите са начин за приобщаване, алкохолът е, за да се случи нещо интересно и така нататък. И ако не си падаш по пиенето, нито по сладкото...Впрочем ако теорията е вярна, то очакванията трябва да изкупуват най-много грехове. Обаче те също не ме изкушават отдавна.

От години правя опити да пропуша. Вече не се задавям, нямам нищо против лошия вкус и миризмата на тютюн, мога да изпуша една кутия ей така наведнъж и неведнъж съм го правила. Знаеш, виждал си, всеки би се заблудил.. Заради лекотата, с която палецът се плъзга по палчето на запалката и настървението на първото дръпване, като завръщане след дълги лишения.

Непознатият ми подаде поредна цигара, после още една. Изглеждаше доволен. Не гълтах, но той нямаше как да го знае.

I remember the night and the Tennessee Waltz

Как изпуснах карнавала в Ница

Отдавна не съм ти писала, но ти обичаш историите за пътешествия, затова ще ти разкажа за още един град, който посетих за кратко. Не е точно твоят тип, с руини, изпрани килими, стари джипове и прашни улици, всъщност е точно обратното. Прилича на обективно красива жена - не всеки ще се влюби в нея, но никой няма да отрече, че е хубава.

Камъните на плажа са обли и топли, в небето се реят парапланери, а цветът на морето е толкова тюркоазен, че се питаш дали тази обективно красива жена не си е сложила лещи.

Едно дете тича по крайбрежната в светлите си панталони и търси къде да ги нацапа.

Уличните музиканти носят тонколони вместо китари, а от тях звучат всички онези мелодии, които си слушал милион пъти на живо по улиците на Европа. На всеки няколко минути покрай теб елегантно притичва джакръсел. Тук те са толкова много, че ако не ги водеха на каишки, стопаните им сигурно щяха всеки ден да се прибират с различен.


Знаеш, особено ти, колко е неприятно рязко да ти свърши топлата вода и да те залее ледена струя. Тук обаче и бойлерите са им различни. Толкова бавно и постепенно захладнява водата, че изобщо да не усетиш как се къпеш в студена. С други думи, много полезно преживяване. Съседката цяла е озарена от радост, когато се срещнете в магазина, но попаднеш ли с нея в екстремно тесния (колкото клетка на папагал) асансьор, веднага обръща гръб. (все се мъча да си предсавя, как ли изглежда тогава лицето й?). Няма да пропусне да задържи вратата на излизане, виждаш ли, не е лош човек.

Много е лесно да дойдеш тук и също така лесно да си тръгнеш. Нов самолет излита от мъничкото летище на 15 мин., всеки трети автобус на главната улица пътува до съседни държави. Като всеки хотел, градчето се пълни в петък и се изпразва в неделя следобед. Аз пристигнах тук в понеделник и то ме посрещна с най-ясното си небе и най-чистите улици. В петък май дори не забеляза, че си тръгвам.

Тази история се случи през зимата, малко преди да навърша 5. Събудих се в леглото си (отксоро спях съвсем сама), в апартамента беше още тихо. Отатък сигурно още спяха, следователно денят трябва да е бил събота или неделя. Полежах в леглото известно време, но апартаментът продължаваше да е тих, накрая ме обвзе страшна скука и станах. Много ясно помня усещането от студените плочки в коридора под босите ми крака.

На дивана в хола спеше човек, а до него на земята имаше мръснобяло рунтаво куче. То се поразмърда, но спящият не се събуди  нито от него, нито от скърцането на вратата, затова побързах да се върна обратно в коридора. Врата на спалнята беше отворена, вътре нямаше никого. Върнах се в леглото и се завих с одеалото през глава, но скоро въздухът ми свърши и се наложи да оставя малка дупка между чаршафа и одеалото, през която да влиза въздух.

Изглежда пак съм заспала, защото се събудих рязко от тежестта в края на леглото ми. Непознаят беше седнал в краката ми и ме наричаше по малко име.

- Уплаши ли се много снощи?

отвих се и седнах в леглото без да му казвам нищо.

- Аз съм чичо ти, да не би да ме забрави? Не помниш ли ваще като те доведоха в къщата в планината миналата зима... или по-миналата да е било... Майка ти е добре вече, няма да се притесняваш.

Като каза майка ми, се сетих за отвратителния сън, който сънувах точно преди да се събудя. Някакъв коридор и в него много високи легла на колела, които се разминаваха бързо, като блъскащи се колички. Наоколо имаше много хора, чувах ги да казват "пречите, тук не е чакалня", "няма ли кой да го вземе това дете". На мен вече много ми се спеше. Последно си спомням как тате ме носеше по стълбите нагоре към блока, а аз се преструвах, че спя, за да не ме пусне да ги изкачвам сама.

***
Знаеш ли какво ми мина през ума сега, докато ти разказвам тази история... че каквото и да се случва нощем, най-ужасяващо си остава да се събудиш една сутрин и в дома ти да спи непознат.

Just a perfect day

Feed animals in the zoo

...

I thought I was

Someone else, someone good

Вече дни наред слушам как времето щяло да се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последния топъл ден тази есен, приятели" и като че на пук, всеки следващ ден е по-топъл от предния.

В друга такава просрочена есен е един от онези слънчеви ноемврийски следобеди, които гледаш от прозореца на класната стая - последното място, на което искаш да бъдеш. Там отново правиш теста по математика, втора или може би трета поправка. Всички останали вече са предали и са навън. А ти пишеш като луд по черновата, защото се надяваш усърдието да породи у класната някаква снизходителност. 

Как ми се иска да я реша тази задача... Ей така, систематично, спокойно, от първия път - като отличниците, без никакви драсканици. И да изляза при тях, които се замерят с листа и играят тенис на маса. Но на мен все се пада различна задача.

Така, както пада плодът от дървото, застудяването вън или стъмването в класната стая, не са неща, които ще се случват постепенно. Затова всеки ден се обличам все по-дебело, отколкото трябва. Даже преспективата за пролет с цяла леха цъфнали дървета не може да ме стопли, като виждам по земята в двора дюлата, която ще изгние необрана и настъпена.

Това, което искам да ти кажа, ако прочетеш това, е, че се иска страшно много смелост, за да напишеш "задачата няма решение", да предадеш листа и да излезеш. А аз така и не разбрах дали съм смела или само се преструвам.

***
В нощта, след като написах това, сънувах, че съм в самолет, който по всичко изглежда, ще се разбие. Летяхме над океана, после над тъмна гора и в момента, в който доближихме земята, достатъчно, че да е безопасно да го напуснеш, бях една от първите на аварийния изход.

Скочих. Оцелях. Поздравих се за късмета си, за бързината и хладнокръвието, на които другите пасажери явно не бяха способни. После се обърнах назад да видя катастрофата и вместо нея видях как напълно здравият самолет се издига нагоре отново, с всички останали пътници, останали по седалките си.

Виж как всички са луди по винтиджа, антикварните магазини надуват цените. Моята алергия към прахови частици просто е несъвместима с този new wave на сантименталност. Помниш ли времето преди бума на ретрото, когато новите неща в магазините бяха по-скъпите?

И с думите стана така. За нови няма ни търсене, ни предлагане, всичко живо се хвърля на старите. И аз изтъргувах изхабените си думи наедро. Тази икономика, която не разбирах, изглежда работеше за мен.. Пък и на мен те вече не можеха да послужат за нищо.

Понеже можеше да има само една дума за онова усещане, когато гондолата те изкачва нагоре, само една дума за длан, за очакване, само една дума за необяснимото... изрекъл ли си я дори само веднъж, тя е вече употребявана.

Не ме разбирай погрешно, няма нищо лошо в мекотата на износените обувки. Но аз не бих си купила твоите.

Така минаваха години и на мен ми се струваше, че всички думи на света са се свършили и ако искам да проговоря отново, трябва да повтарям старите до изтъпяване.

И точно когато се бях отказала да я търся, когато си казах, че това вече няма зачение, защото гондолата не е за моята възраст така или иначе...

тогава открих (както откриваш резервни ключове) този нов и отдавна научен език, на който още не бях проговорила.

Убий ме, не помня какво търсех

Паля си трета цигара пред залата и не мога да реша дали да вляза. Черно-белият плакат прилича на некролог с размазани букви. Не се чете какъв е концертът, кой свири, каква е програмата, знам само, че е рано за вечеря и въобще не ми се прибира.

Влизам и сядам на едно от местата до прозореца. Сянката върху съседната кооперация разцепва наполовина изтърбушенения диван, който лежи на покрива. Хареса ми, че има прозорец - когато гледаш продължително пианистите, мимиките и театралниченето започват да те натоварват.

Докато си търсех нещо из чантата, без никаква встъпление и аплодисменти, беше започнало първото изпълнение. Вдигнах поглед, не можах да видя добре кой стои зад пианото и продължих с ровенето из чантата. Не намерих каквото търсех и я оставих на стола до мен.

От сцената звучеше тиха мелодия, различна от всичко познато. Беше като народна музика от някаква малка, толкова малка страна, че дори я няма на картата. Мелодията е бавна, непринудена, във фразите няма динамика. Всяка музикална тема приключва в нищото и започва следваща, нито една не достига кулминация и това създава постоянното усещане за недостатъчност. Като че си поемаш дълбоко дъх и не можеш да го издишаш.

Това изпълнение изобщо не изисква обичайната скованост на публиката в залата. Съвсем спокойно можех да си представя как вадя от чантата си кенче бира или пакетче солети или как си събувам обувките и си качвам краката на стола, сега това съвсем не би изглеждало неуместно.

Навън се бяха сменили няколко сезона, а музиката продължаваше, все така равна и неуловима. Беше писана за поляни, хълмове, реки,  носеше и някакъв спомен за калена камина, на която се вари черен чай. Споменът беше чужд, може би детски.

Макар и хубава, мелодията оставаше все така далечна, а еднообразната й лекота започна да ми дотяга. Колкото по-дълго стоях там, толкова повече сили щяха да са ми нужни да се повдигна от мястото си. А и вече нямах къде да отида. Вероятно старата ми къща беше продадена или разрушена от силния вятър, прозорците - широко отворени, а котката - избягала или твърде стара. Видях как детското ми легло, бюрото с тетрадките, нощната ми лампа плуват надолу по канала. Вкопчих се здраво в седалката, чантата ми изтрополи на земята и музиката спря.

След няколко дълги секунди на възмутени прокашляния, слабичкото момиче продължи да свири Бах в полупразната зала. Сянката вече беше захлупила цялата отстрещна сграда, а разлепената кожа на изхвърления на покрива диван ту се надигаше от вятъра, ту клюмваше обратно - като човек, който на няколко пъти тръгва да казва нещо, но в крайна сметка само пуфти.

Мислиш, че е забавно ли? Отвратително е, казвам ти. Да ходиш по улиците посред ден и да се страхуваш, че ще срещнеш познат, който небрежно ще те попита къде отиваш. И ти ще се забавиш с отговора, със секунда- две повече от обичайното. Защото най-трудното в една лъжа не е е да я измислиш, а да я изстреляш на момента.

И това се повтаря, докато отивам на работа или до магазина, понякога дори докато си стоя вкъщи съм нащтрек, че някой ще ме потърси с някакъв уж незначителен въпрос. Страхувам се най-много от малките разговори. Измислям всички отговори, на всички възможни въпроси, понякога ги записвам, за да чуя как звучат, а друг път ги казвам пред огледалото или в празната телефонна слушалка.

Сигурно си се чудил на онези хора, които проявяват искрен интерес към събеседника си и нямат нищо против той да е тема на целия разговора. Най-добрите слушатели. Най-желаните гости. И аз станах от тях.

Истината или се осмеляваш? Осмелявам се, накарай ме да ритам уличните котки или да шушна вулгарни думи в ушите на бабите пред блока, няма значение. Спрях да избягвам големите партита, където всички са непознати, започнах да се представям под различни имена в баровете, превключвах на непознати езици.

Веднъж убедих охранителите, че съм съпруга на един от актьорите, за да ме пуснат в театъра. След постановката той дойде да ме вземе, направи ми саркастична забележка, задето все закъснявам и ме заведе в нашия дом, където живяхме щастливо още две години. Човек бързо се увлича в тази игра.

Стоя на земята, насред чували, разглобени чекмеджета, прахоляк  и дупки в стената от радиаторите, които чакат да бъдат изнесени. Картината, която си бях взела няколко месеца преди да реша да се изнасям и така и не окачих на предишното място, легна на станата все едно винаги е била там.

Като отвориш прозореца, в стаята дружелюбно влиза зелен клон.

Количеството светлина в дневната е нещо, което никой майстор на дограми не може да поправи, а всичко останало са дреболии. И ако някой се хванеше за дреболия, веднага ми ставаше несимпатичен.

Такова си го представях - уединено, без да е изолирано. Пространството да е единственият лукс. Да, това е най-хубавото място, на което съм си събувала обувките. И наградата ми за всички любезни откази.

***

-побързай, още двама човека го искат
-ти подпиши да ти е сигурно, това после ще го мислиш
-като си заживееш, ще спре да ти прави впечатление
-не можеш да си позволиш по-добро
-по-добро няма

Страхът е най-лошият брокер, веднага те надушва ако бързаш.

Unintended

I'll be there as soon as I can

Вечеряхме пица на парче в колата ми за трети път тази седмица. Всичко вървеше добре, докато не посегнах към жабката за нещо и от там се изсипаха всички онези песни. Трябваше да се пошегувам, да замажа положението с нещо, но подобно хладнокръвието и бърза мисъл не са ми присъщи.
Казват, че във всеки от нас има атоми от звезди, които са се взривили преди 11 милиарда години. Според други научни изследвания, малък процент от шума в телевизора е "остатъчна светлина" от Големия взрив... Колко ли време ще мине, докато си събереш цялата музика обратно?

И се сетих за онази сутрин, когато затворих телефона и вече всички звуци ме дразнеха - стъпки, ключалки, вилици... за музика не исках и да чувам. В следващите дни си намерих някаква група, която пееше на фламандски и само това - дума не им разбирам на тея хора. От всичко познато ми се повдигаше.

Всеки, който е започвал отначало, знае колко е изморително. Постоянно искаш да се откажеш, да затвориш очи, да си починеш за 5 минути от настоящето. Не можеш да бягаш вечно – накрая се спираш да послушаш уличните музиканти. После се улавяш да превръщаш салфетките от бистрото в лебеди, фасадите - във фотографии, уличните табели – в стихосбирки. „Премини на отсрещния тротоар” или „Път без изход”. Обикаляш местата, на които си бил щастлив и чакаш нещо да се случи.  „Внимание, дълбок изкоп”. Нищо не крие повече нещастие от опита да се повтори нещо хубаво.

"Вече никога няма"

Тази мисъл трябва с всяко събуждане наново да се опровергава, докато процесът стане механичен. После, докато се усетиш, вече ти е втръснало от изкуство. Нещата, които започна  да правиш,  за да се разсееш, сега са настоящето, което поглъща всичко и всички ни.
Вече можеш да говориш и да не говориш за това, ето и ти си човек като всички. Вече не си млад, дори да си на 19, не си идеалист, дори да се опитваш. Научил си се да разделяш двете неща, нали се сещаш. Можеш да се наслаждаваш на храната и без музика.