Семената на боабабите

          "Нека като жабите, кога им пресъхне блатото -да прокълнем и да умрем"  (Елин Пелин)

 
14 февруари e най-българският празник. Денят на омразата към чуждото щастие.  Нека всички заедно го отпразнуваме като сложим на мястото им онези самозабравили се, безмозъчни влюбени двойки по стените във фейсбук. Нека им се посмеем с чаша хубаво вино и бъдем проникновени. Да се обединим срещу лековерието и да го РАЗОБЛИЧИМ-да не се мисли за много радостно. Да споделим емоцията-нали за това са празниците ! 

    А Любовта, ние знаем, е поредната американска шитня. Като дядо Коледа, белите говорещи мечки и останалите МакПродукти, позиционирани в нискобюджетно предаване. Да им се радват баламите, скапани американци. Само те се връзват на приказките.

       
Е, аз все пак ще опитам с една :

      Дошъл Денят на страшния съд и душите се явили пред Господа. И Той ги накарал, всяка по своя воля, да се подредят в няколко колони, според греховете си на Земята - похотливите в една редица, горделивите в друга, гневните души в трета , чревоугодниците, лентяите, алчните и накрая завистливите. Понавели смутено глави душите, пък се подредили. Няколко от душите обаче не помръднали.

  - Никому зло не сме сторили. В Твое име, Господи, пожертвахме собственото си щастие на Земята, за да получим от теб обещания вечен Рай. 

  - Добре- рече Господ- имате право, бедни души. Никому зло не сте сторили. Ваше е Царството Божие. Но погледнете вашите братя- никой от тях не дръзна да прикрие греха си. За това, че грешните се разкаяха, за това, че бузите им са румени,а очите им гледат в земята, Аз ще пусна и тях в Небесното царство. Защото Вашият Бог е милосърден. Защото Царството Господне е за всички. 
И се отворили широко Райските порти. 

      Душите на грешниците свалили от себе си бремето на срама и поели към Небесното царство,а на гърба си -що да видят- криле. Защото доверието и прошката окриляват. А душите на праведните? Те отново седели и не помръдвали. Осакатени от живота си на Земята, те нито можели да посочат греховете си, нито да престъпят към Рая. 
     А това, което било останало от тях, се разяждало от несправедливостта на техния Господ. През целия си земен път те така и не разбрали, че Възмездието никога не идва отгоре.

                                                                       ***

   Злобата е зелена като брашляна по зида от ограничения. Задръжките може би пазят от злото навън, но разяждат всичко отвътре. 

    

  Оставиш ли боабабите да станат твърде големи- поглъщат цялата ти планета...

    

  Докато накрая не остане нищо, което да си струва да бъде отнесено в Рая. 

Събуждане през Септември

          Някой някога ме беше помолил да го събудя, когато свършва Септември. Мисля, че беше един касетофон в една таванска училищна стая,в чиито ъгъл някой се мъчеше да намери акордите на едно изнемогващо пиано. Не помня какво пееше онзи или защо искаше да пропусне септември,нито пък защо все пак искаше да бъде събуден в края му. Септември обаче проникна с взлом и пропусна да избърше калта си в черджето. Септември е неизбежен и безкомпромисен. Отрезвителен. Септември не е август. И няма да бъде май.

          Септември е и няма лифт за Витоша. И хора няма. Вече не са на море, а София още е празна. По дяволите, една прекрасна Витоша е празна. Къде са хората? Гледат сериалите. Пък сериалите ги снимат на Витоша,в хижа „Септември” , където хората са забравили да ходят. А тези от сериалите са забравили, че са хора.. Настанал е хаос. Или някой регулира безумието. На Витоша видяхме един човек. Но пък го видяхме три пъти. И трите пъти той ни попита” Извинете, знаете ли колко е часа” И ние знаехме. И трите пъти. Човекът вероятно беше захвърлил телефона си през морените, бягайки от хорската лудост. Но за какво ли му беше часа тогава? За да знае когато дойде времето да се върне отново в графика на хаоса? „ –Часът е 17.” „-Благодаря !” – с облекчение, още не е време да слиза там долу.
         Колко жива е тишината, когато не е от хората. Ослушвахме се за шипки. Те си шепнели по различен начин от другите храсти. А хората не знаеха. Не ги търсеха. Не пиеха чай.
         Играехме Скрабъл. Спорим за думата „кобур”. Хората вече не знаят къде да държат оръжията си, затова ги излагат на показ. Бихме могли да питаме хижаря. Но за думата „бъг” едва ли щеше да знае. Мисля си, че всички търсим на Скрабъла една и съща дума- дълга, благозвучна и най-важното –за много точки. И все не ни идват буквите. И все за малко да я напишем.  И все остава нещо излишно на поставката. Трудно е. Не съм виждала някой да е успявал.

          Септември е жесток и циничен. На септемврийско жълтата нива, под септемврийско жълтото небе, в злокобно красивата септемврийска пустош лежи млад кон. Прострелян, заради наглото си дръзновение да пасе от „чужда” нива. За животните няма такова понятие, нашето правосъдие не обслужва техните закони. От там идва разривът между нас. Конят не познава бариерите. Той, за разлика от човека с пушката,  знае, че онова което вижда му принадлежи, тъй както принадлежи също и на пчелата, и на реката. Докъдето се простира погледа му е негово царство. Човекът е онзи, който слага оградите и нарича нивата своя. Така един кон бе осъден на смърт.
          Септември е и всеки прави ремонт. Приключение е да нямаш вкъщи, защото тогава се чувстваш свободен. Може да ти е студено, но се чувстваш свободен. Може да ти се яде манджа, но си свободен. Свободен от сковаващо ежедневие. Свободен от обичайното. Свободен от рутината. Септември се ремонтира- къщата, кариерата, връзките. Септември настъпва промяна.
           Септември излизаш от унеса и започваш отново да учиш. Изучаваш живота или чакаш звънеца за междучасие. В Септември откриваш по нещо ново. Купуваш си нещо ново. Почистваш бюрото от старите мисли. Изхвърляш боклука на лятото. И еднодневките. И билетите от лятното кино.
           В Септември има Съединение- за да си спомниш за опорите, крепящи моста към другите. Не за глупавите пръчки на хан Кубрат. Да си спомниш колко силен и мощен оркестър е нужен за да изсвири рапсодия „Вардар” и как без един единствен произволен инструмент тя не би била същата. Това е съединението накратко. А надълго е много трудно нещо. Има и малко Независимост. Но ако може да е без гордост и без мизантропия. Само независимост сам да избереш правилните зависимости, които да те приковат, макар и за кратко, към щастието. Разбира се в Септември има и по малко Вяра, малко Надежда, малко Любов. Но понеже не е Май, нито Август те са вече септемврийските Вяра, Надежда, Любов- дъщери на някаква мъдрост, казват. Хората не го вярват, разбира се. Те не ги виждат, защото очакват техните летни, безгрижни, пищни и неистински подобия в искрящи рокли с дълги воали.

         Септември е деветият месец. В него се ражда Човекът.

               Хората са объркани. Все по- объркани след всяко изминало лято. Толкова са объркани, че дори Септември вече трудно ще ги подреди.

Влакът не може да остане на гарата

    Влакът размърдва металното си туловище. Всеки момент ще писне звънецът.Това не е вече твоята спирка. Последно повикване. Не можеш да останеш на гарата. А и никога не си го искал.
    И все пак има нещо тъжно в края, който очакваш. Като тъпата болка..даже не е и болка. Не те смачква. Не те порязва. Само смъди. Като лук. Като че човърка в окото ти за да заплачеш,а не знаеш за какво. Не са сълзи,разбира се, нещо като прашинка дразни очите ти. Стават влажни,подути. Правят те да изглеждаш глупаво. И грозен. И подпухнал. И уморен.

     Кoгато краят е очакван, трепетно желан, той не би трябвало да бъде тъжен. Не би те връщал упорито назад,където не искаш да бъдеш връщан. Краят няма право да дирижира встъпителните акорди на следващото начало. Краят си е само край. Докато не свърши.

     Безгрижието и игрите нямат фиксиран край. Детството няма. Изведнъж се обръщаш и финалната му права е зад гърба ти. Като,че не знаеше,че тичаш към нея. Като,че не те бяха предупредили. Ето,на таблото има обявен началото на ваканцията -дата и час на последния изпит. Има го и краят. А защо не сложиха на таблото график за всичко останало,което е важно,вместо да видиш внезапно границите зад себе си,прекрачени безвъзвратно? Ами нали трябва репетиция за всеки край,подготовка за всяко начало.

       Искам искам искам да дойде краят,но не мога да понеса повече от неговото очакване. Не мога да понеса повече неговото протакване, протяжната му сантименталност, сълзливата му романтика. Краят нека бъде като лепенка. Дърпаш рязко и изведнъж. Миг неприятно усещане,но виждаш,че раната е зараснала. Колената вече не са ожулени. Ти не си вече на 7.

      И ако краят е придружен от няколко "Сбогом"- така да е. Ако трябва да разтовариш преди да продължиш- така да е. Ако трябва да премълчиш и помахаш с ръка-така да е. Влакът не може да остане на гарата. Едни слизат,други се качват. Някои продължават с теб до следващата гара. Други -до последната спирка.

Моето име е Лудост

       Векове се прескачат, редуват се епохи, строят се стени и изчезват граници, а тя си е все там, в тълпата, измежду хората, в гигантските предприятия и малките канцеларии, на плазмения екран и на стената във фейсбук. Но тя, лудостта, съществува толкова отдавна, че вече никой не си спомня как се е появила, откъде е дошла и как е изглеждала в началото. Въпреки това още от древността се носят легенди за нейното пленително очарование. Това е така защото тази кокетна блудница изглежда изключително красива, наметнала мистериозното си индигово наметало. Мен обаче не можа да заблуди. Никоя мантия не би могла да прикрие напълно прозиращата през нея съсухрена старост и съпътстващата я грозота. Аз виждам ,даже и през наметалото, през всичките и защити, виждам белега на някогашна красота, но виждам и това в което се е изродила тя днес. Въпросът е готови ли сте и вие да погледнете лудостта  (въпреки бурното и несъгласие ) напълно разобличена, беззащитна в своята голота, такава каквато е в действителност? Да я видите с цялата и претенциозност и неадекватност, фалш и неувереност, които така умело прикрива зад маската на веселието, екстравагантността и колорита?
         На дневен ред сега е явната, показна лудост, целяща да те открои от тълпата. Днес лудостта е мода, тотем, значка, която гордо носиш на гърдите си. Сега да си „луд” означава да си забавен, интересен, различен. Ето защо всеки се стреми да изпъкне, да се идентифицира с някаква лудост, да се облича шантаво и да изглежда шантаво, да бъде луд, най-вече сред хората- в социалната мрежа. Но откъде идва тази потребност да демонстрираш своите естествени и находчиво измислени особености? Вероятно от малко вътрешно гласче, което всеки ден те подсеща колко си посредствен, скучен и еднакъв. Еднакъв с всички останали. И колкото по-настойчиво се обажда това гласче, толкова повече се усилва стремежа ти да го заглушиш с манията си да изпъкнеш, да се отличиш , дори ако това те прави смешен в очите на околните. Ето как привидната лудост, целяща да те направи различен, компенсира вътрешната празнота, липсата на идеи и идеализъм, липсата на интереси, липса на твоя собствена същност. „Глобализацията превръща света в интелектуален МакДоналдс” казва Никита Михалков и трябва да се съглася с него. Умишленото уеднаквяване на култури, етноси и най-вече на самите хора, причинено от тази глобализация води след себе си и подсъзнателния стремеж да се отличиш от тълпата. И след като не притежаваш във вътрешния ти свят нищо, което да те отличи от останалите, изкарваш на показ мнимата лудост.
           И ако тази съвременна „лудост” може да се нарече безобидна, дори комична, то има една друга, която не бива да подценяваме -малко по-истинска, малко по-дълбока и много по-страшна. Това е лудостта- бягство. Когато тежката реалност се надвеси заплашително над нас в момент, в който сме най-уязвими, когато амбициите, страха от разочарование и големите очаквания към нас ни връхлетят и ни притиснат в ъгъла, най- лесен изход е лудостта, която идва като спасение, удобно оправдание и утеха. Това е лудостта, която ще замести хапчетата за глава, опиатите и пияните мечтите, от които всички имаме нужда за да удържим на живота. Тази лудост е лекарството ,с което можем да се сдобием най-лесно и за което ще платим най-високата цена.Вселената отдавна предписа именно този опасен медикамент на човечеството като на крайно нуждаещ се пациент.
           Някъде по пътя изхвърлихме красивата лудост на Дон Кихот. Забравихме и трагично  дръзката лудост на уж прославените ни герои. Изглежда съвременното безумие не може дори да бъде сравнено с най-прекрасната лудост- тази на големия човек, вероятно защото него вече го няма, така както го няма и Стайнбек и неговият безсмъртен герой. Трогателната лудост и простоватата нежност на Лени, безотказната му вяра в идиличното бъдеще, изпълнено с мир и пухкави мишлета, които да прегръща и гали..

Аз минах много пьтища по тая пръст.
Научих много мъдрости.
Но досега не съм открил
ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост
от мъдростта
да бъдем нежни!

Казва в своето стихотворение Добри Жотев, припознал, също като Лени, в нежността своята мъдрост. А мъдростта- това не е ли просто осъзнатото щастие? Щастие, което се изчерпва с нещо толкова просто и толкова сложно- една ферма за пухкави зайци.
       Разрушителна, дори ужасяваща, лудостта на великана е красива, защото носи в себе си онзи лъч болезнена доброта и човечност, който така цинично липсва в живота ни. Лудост, която кара гиганта да обича псето както обича себе си и да се страхува от малките хора. Глуповатото му добродушие, което го кара да прави тези „бели” ,за които после се разкайва, плачейки като малко дете. Колко съвършено и така простичко е малкото дете, като Мечо Пух, като един малък принц, но когато то никога не порасне... ето, това е лудост.
 ” — И аз си имам приятел. Двамата сме приятели и се грижим един за друг — извика Лени възторжено”
      Лени, малкото голямо дете, бе убит от своя приятел, от своята доброта, от своето просто желание да се грижи за своите зайците, от своята лудост. Тази лудост, която задушава, която трогва до сълзи и която оставя следи. Лудостта която се издига над традиционното, над общоприетото, над стандартите и предразсъдъците.

и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

Това, което често прави различните, хвърчащи хора от стихотворението на Валери Петров, герои на една горчива ,трагична действителност,  е не способността им да летят, а неспособността им да ходят . Ако си роден с крила, то е доста вероятно ставите ти да са били изкривени. И докато децата около теб са се учели как да ходят по този свят ,ти, геният, вече си бил няколко крачки над повърхността, страхувайки се от деня, в който ще трябва да слезеш и да крачиш заедно с тях. Дори да ги поведеш, бидейки винаги крачка напред.
       Освен литературни герои има също и исторически личности и артисти, чиято лудост е забавна, мъдра или красива, или пък страховито очарователна, защото представлява една неподправена съвкупност от техните особености и един по-различен вътрешен свят. Като Айнщайн, опознал необятните тайни на Вселената, открил нови хоризонти за човечеството и направил всичко това бос, неспособен да запомни къде е оставил обувките си . Или Ван Гог, отрязал ухото си с лозарска ножица за да го изпрати на една Мерлин като пощенски колет. За Салвадор Дали пък казват, че настоявал да води със себе си в хотелската си стая какви ли не домашни животни, та дори стадо овце. Или  Александър Дюма ,който смятал за немислимо да пише есетата си на друга хартия освен розова, докато Вагнер можел да твори единствено облечен в червен халат. И все пак не тези причудливи особености правят великите личности такива, те са просто щрих, допълващ представата ни за тях. Истинската им лудост, красивата им лудост се състои в тяхната същност, в тяхното разбиране за света, в това, че са надскочили времето си , казали, направили или сътворили немислимото. Това са тези прекрасно луди хора, позволили си (или назначени от Вселената) да бъдат различни, да чувстват и разсъждават различно. Те са тези, които творят нови светове и епохи, които създават и променят, които провокират и развълнуват. Те са гениите, които представляват лудостта в най-добрата и светлина пред света.
        И ето ме, стоя пред теб. Аз, новата- стара лудост. Очите ти са моето огледало, ето защо оглеждайки се в теб положих толкова усилия да прикрия старото си тяло. Въпреки екстравагантната ми индигова мантия, придаваща ми онази прочута тайнственост, ти видя какво е останало от мен – единствено голото, набръчкано от старостта безумие. Но аз ти показах  и блясъка на моята младост. Показах ти някогашната си красота, трогваща и запленяваща, защото исках да прочета още веднъж в очите ти възхищението, с което говориш за онова мое Аз, останало в миналото . Сега вече знаеш, че аз направих света такъв какъвто е, с помощта на хората, разбира се. Аз бях тази, която измисли и сътвори нещата, която им придаде смисъл ,която ги унищожи и ги създаде наново. Но допуснах и толкова много грешки... и най-голямата от тях е че си позволих да остарея. Истинската причина да ти разкажа за онзи мой по детски чист и светъл облик беше, че се надявам заради него да ми простиш. Да ми простиш за цялата ми старческа грозота, глупост и суета. Да ми простиш, че не запазих повече от някогашния си плам, дързост и неподправеност. Аз, лудостта, те моля да ми простиш, че постъпих досущ като вас, хората.
* Повечето от Вас,скъпи мои посетители в Двореца за чупене, са чели това есе още миналата година ,когато то дръзко се подвизаваше в един малък конкурс :) Сега реших да го публикувам и в блога. Просто така.

Кадри от Лентата

        Крайпътна бензиностанция. Едва 6 часа е и няма никакви коли. Студентът стои отвън на пластмасовото столче и чака. Не първите клиенти, чака едно момиченце, което понякога идва да му прави компания. Баща му го докарваше рано сутрин преди да отиде на работа и двамата прекарваха деня в игри и приказки ,миеха заедно стъклата и деляха бакшиша на две, а после с него си купуваха желирани бонбони от магазина на бензиностанцията. Понякога, когато нямаше и една кола с часове, те изрязваха картинки от разни списания и правеха красиви албумчета, друг път хвърляха гумено топче и се състезаваха кой пръв ще удари небето, а понякога просто си стояха около кофата със сапунената вода и отгатваха положението на четката, скрита под пяната. Веднъж един чужденец им даде бакшиш от един долар. Нямаше как да го разделят затова студентът го взе, написа на него нещо с черния маркер, което момиченцето още не можеше да прочете и й го подаде скришом, с думите „Да не го изхарчиш!” . Днес, повече от десет години по-късно, някои хора биха се почудили защо на дъното на една дамска чанта, внимателно сгъната в едно странично джобче, стои смачкана и надраскана еднодоларова банкнота.
                                                              ***

        Планинска хижа, таван с триъгълен покрив. Освен ските и грейката, бях взела китарата. Почти недокосната, подарък за Коледа. В едно голямо кресло до прозореца пръстите търсеха ре мажор. Валеше лениво, но толкова отдавна, че снежинките вече трудно си намираха място на покрива. От време навреме оставях китарата и поглеждах към  лаптопа. Най-после името ти се появи на екрана. Въпросът беше безсмислен, но криеше топлота, способна да разтопи цялата зима. Най-после го бях намерила. Ре мажор. Снегът навън затанцува, а зад стъклото някой се усмихваше.
                                                             ***

         Среднощен студ и мокър пясък. Слънцето скоро щеше да се покаже зад оранжевия плажен чадър.  Чакахме го завити под боцкащото родопско одеяло, свито от хотелската стая. Така добре се разбирахме ,когато се смеехме на един и същи език. Ти ми пееш тихо някаква неопределима песен, после спираш, а аз те ръчкам с лакът за да продължиш. После пак се смеем. Когато човек не спи, липсата на кислород в мозъка те кара да се смееш като идиот. Слънцето се повдигна на пръсти и се показа от върха на чадъра, а една глупава чайка кацна отгоре и се изака върху него. Всичко е толкова смешно.

                                                            ***  
       Зимата е друга ,но пак е в бяло. Сега цигарения дим е по-гъст отвсякога. Казвам ти, че ме дразни ,но всъщност ужасно ми харесва. Приближих се, просто за да се стопля на него. Бутнах те без да искам, а ти ме събори в снега. Хвърлих по теб кална топка сняг, но уцелих цигарата и тя изгасна. Димът изчезна за миг, но после ти промърмори нещо и го видях отново.

                                                            ***
         Последна нощ. На море сме, но пейзажа е планински. Дърветата аз виждам като борове, а по средата –стъклено езеро. Да, това е задния двор на хотела, където през деня горското езеро е шумен басейн. Но сега е нощ, хотелът спи, а дърветата си говорят нещо тихо. Ние не си говорим. Аз нямам глас, пък и в последните вечери всички думи, казани на глас, са глупави. Около басейна се излежават поне двайсетина шезлонга, но за да не ги обезпокояваме решихме да останем на един. На място за един, винаги биха могли да легнат двама.  Това е единствената гора на света, в която утрото носи  мириса на морските сярни пари. Красиво утро беше, но в него имаше нещо тъжно.

Последната оловна Темида

  Днес преди 22 години бил прощапулникът на демокрацията,но тя (с неподсъдитмата наивност, присъща на едно дете,при това бедно) избрала погрешната фигурка от масата.Грабнала с големи жадни очи най по-китайски-краткотрайното ,най по-индийски- шареното (та нали преди това всичко било бежово, метално и по съветски вечно ). Взела си,малката, една дрънкулка, побутната и в ръцете с подкупническа усмивка от един мустакат чичко с червена вратовръзка и ловна пушка в гардероба.
/Днес преди 17 години беше и моят прощапулник -на рождения ден на тате. Взех си Темида./
      Демокрацията още размахваше шарената дрънкулка, но всичко наоколо продължаваше да е бежово.Бежово като всички онези полици ,дълги и прашни, пусти и твърде високи за моите 12 месеца. На тях бяха изложени всички думи,лозунги,песни, обещания - или иначе казано, всичко което ни предлагаше промяната. А като че ли на нас тя предложи най-малко. Или ние най-малко си взехме от нея. Защо имаше Полска " Солидарност", Унгарските събития,в Чехия имаеше "Чешка пролет" а тук - само един ден- 10 ноември, когато Политбюро смени ръководството си и оттогава все същите червени невестулки, които бутнаха дрънкулки в ръцете ни, си разменят някакви постове и позиции и банки и куфарчета? Защото ние това си поискахме от госпожа Промяната и тя това ни донесе. Комунизма си отиде само в песента на Васко Кръпката, а 22 години по-късно поради някакви метафизични причини, някои българи продължават да си поръчват оглозганите му останки. Други пък, уж на пук на комунизма, си поръчват разни негови вариации. Бейлис - сладко и западно. Ама по пернишки - ракия с боза.
/ Днес още държа оловната Темида в ръка и чакам да дойде Времето-моето и нейното. Но сега тя е в опасност. Докато ловецът с червена вратовръзка е още сред нас по-добре да я крия в някой вътрешен джоб на палтото, да я пазя и почиствам от прахта. Сега малката оловна Темида е моя отговорност и аз няма да позволя лошите да наблъскат и нея в някое от куфарчетата си при своите малки темиди- претопени оловни войничета. Обещавам да се грижа за нея, докато един ден невръстната българска демокрация порасне,остави дрънкулката и бъде готова да приеме Темида.Като емблема.Като кръст.Като богиня./

Не поглеждай,когато е твой ред да жумиш

Не харесвам деца. Заобикалям ги като глутница дебнещи кучета. Те ме плашат. Малките им  любопитни зеници създават у мен истеричното желание да се извърна в страни , да побегна обратно към  онова място, отредено за възрастните.

Не харесвам деца и никога не съм ги харесвала. И когато бях едно от тях, и тогава ги презирах. Клечах под масата на възрастните,  игрите ми с поразителна точност  пресъздаваха техните задължения, движения, маниери. Крадях техните думи и ги скривах в едно чекмедже, а когато оставах сама ги вадех от там тайно и се прехласвах по тях. Учех се да ги редя и размествам, разсипвах ги по пода, а от изреченията строях замъци. Възрастните, разбира се нямаха представа, но останалите деца знаеха. Те винаги знаят. Дори когато играеха на жмичка малките им криви нослета можеха да подушат чак от другата страна на катерушката, че не се смееш. Не бърбориш. Не си приятел.

Хлапетата играеха навън, а аз пренасях играта им в музиката.Мажорна сюита.Моцарт-безгрижен и съвършен. Под формата на звуци, понякога със стакато (накъсани тонове) ,а друг път с някой изненадващ ,нелогичен акорд. Толкова шарена беше играта им, фраза след фраза, притихваха за миг -диминуендо, а после изведнъж изкачаха от храстите с неприлично гръмко кресчендо и по консервативната публика накланяше глава с възмущение. Колкото и абсурдна да звучеше, музиката, обаче, като всяка игра, следва своя логика, прецизна в своя малък хаос. Те викаха и блъскаха по тоновете, аз натисках приглушителния ляв педал за да ги спра, но те бяха повече, бяха неудържими, играта кънтеше в ушите ми... грешка. Удaр по пианото. Ярост, непозната на детската игра. Пиесата трябваше да започне от начало. Така играеше детето. Но имаше пиеси до които то не беше допуснато. Бетовен изискваше зад клавишите възрастен. Игрите не ти дават емоцията с която да чуеш Бетовен. Той не допуска всекиго до сонатата. Не се заблуждавай, възрастните допуска дори по-трудно. Да изпълниш Бетовен има цена и тя е болката. Колко деца могат да се похвалят с пастелени цветове в палистрата си от емоции. А колко възрастни могат да опазят пъстрите багри недокоснати, за да придадат дълбочина на черното? 

Да, прави сте ако кажете, че умишлено избягвам детето . Но в същото време съм така страстно привързана към неговия свят. (Човек винаги се привързва към това, което не е могъл да има.) Какво ме тегли към тях? Сигурно е нещо немислимо, изненадващо, ново. Да ! И съвсем не. Всъщност е толкова простичко – това е непобедимото добро. Онова което намира пътя, което побеждава ламята. Но не тази с люспите, бълваща огън. Истинската му сила е да побеждава ламята в теб. Всъщност във всеки човек  живеят чичо Скруч и Питър Пан, Хитър Петър и Робин Худ, безстрашния юнак, и триглавия змей.  Всички те са част от теб всеки ден, на всеки кръстопът. Ти им даваш сила. Ти избираш кой от тях да победи.

Страхувам се от децата ,защото те виждат. Виждат с всичките си сетива. Детските очи– единствените с които не можеш да пофлиртуваш, да заблудиш, да контролираш, да омагьосаш.  „Не искат и не обещават те”. А който не иска той е могъщ. Той не може да бъде измамен. 

*В училище са ни  учили да правим разлика между автор и лирически говорител нали? Дори, когато първият настойчиво се крие зад своите измислици. Моля, направете ми тази услуга.  И ако за миг отворите очи докато е ваш ред да жумите, премълчете го. А после се престорете, че не знаете къде се е скрил.

Шарената улица [Време за Избори]

    Есента пристигна на Шарената улица и окачи театралните афиши. "Шинел" ;"Три дъждовни дни"; "В края на Ноември" ,каква самовлюбена гостенка. Идва в града за малко и гледа да не остане незабелязана. Малко е сприхава и много се сърди ако я объркаш с лятото. Все едно е възможно... Даже да е топло,понесе ли се миризмата на печена тиква, слънцето ни обръща гръб и цветовете му започват да ръждавеят. Видях я,Есента,докато се скриваше зад ъгъла, изръси няколко кестена на тротоара. Взех си най-лъскавия,залепих го за парче стара дантела,приших към него няколко маниста и ето-висулка за врата с кестеново слънце.
   Шарената улица е като картинка от някоя детска книжка. Сергиите са отрупани с плодове,печени ябълки и сушени смокини,а дори не е Коледа ! Ветровете и предизборните обещания са отвели боклука към крайните квартали и старата Шарена улица дори изглежда като пометена без никъде по нея да се мяркат някои от свестните цигани, онези с метлите.
   Там някъде,иззад театралните афиши,тази есен надничат какви ли не приветливи лица,всяко от които заявява нещо познато, лаконично и примамливо. Обещава един нов свят,като че стария просто ей така ще му отстъпи място. В замяна пък иска един кредит,доверие в аванс,нищо повече. Сделката изглежда изгодна.Въпросът е кой ще предложи по-високата лихва, в случай,че изобщо получите част от отпуснатото доверие обратно. И все пак рискът си заслужава. Пък и кога ще имаш шанса отново да изпробваш доколко работи интуицията ти? Кога ще имаш пак възможността да провериш доколко си прав в преценката си за хората?Кога,ако не сега, ще можеш просто ей така да повярваш в нещо,да се надяваш на нещо, да победиш, ставайки част от нечия друга битка? Чак след 4 години. Не можеш да изгубиш това време без да си участвал.
    Човекът,който също като теб иска да види Шарената улица още по-красива, по-светла и приветлива,пешеходна и пълна с играещи деца и уверени млади хора, не е просто още една празна плакатна физиономия. Той е там,на улицата,за която обещава да се грижи,за да се запознаете,за да ти стисне ръката и за да ти каже,че улицата е също така и твоя.И ти също носиш отговорността за нея.

* За мен този човек е Прошко Прошков. Пиша го с малки букви,тук долу,защото с това което написах нямам за цел да агитирам никого,а изразявам позиция. Аз и ти искаме едно и също, а аз за себе си знам,че то е възможно.Знам,че зависи от мен. А ти?

Концерт под прозореца

       Това се случи през един от първите пролетни дни на една малка уличка в Златоград.Беше много рано сутринта,или поне така ни се струваше защото почти не бяхме спали.Беше много тихо,или поне така ни се струваше,защото ужасяващата музика от дискотека "МЕГА" още кънтеше в ушите ни. Беше много спокойно,или поне така ни се струваше след цяла нощ между вилнеещи неубоздано малки чалга диви. Историята,която ще ви разкажа беше истинска,или поне така ни се струваше от снощните експерименти с менделеевата таблица.
      Градските петли се бяха вече отдавна накукуригали,но модерните човек още го нямаше.Самотна се излежаваше малката крива уличка. Наредени на нея едно до друго мълчаха и ниските прашни прозорчета,чиито клепачи модерният човек още не беше вдигнал. Аз и Хел май бяхме забравили,че беше неделя,а в неделя се спи до късно. Уличката обаче знаеше и малките и прозорчета стояха тихо и чакаха късното утро без да си прошепнат и думичка.Всички те се страхуваха да не събудят модерния човек. Или пък просто нямаха какво да си кажат,та нали бяха всички съвсем едни и същи.С изключение на един.
        В края на кривата уличка имаше една веранда,чийто прозорец  беше повдигнал единия си клепач.Беше очевидно по-възрастен от останалите малки прозорчета. Беше вече побелял и по него личаха белези от котешки нокти.Миришеше на антикварен магазин и стари вестници.Издигаше се някакси по-нависоко и колкото и невзрачен да беше всъщност,излъчваше едно очарователно (и малко нелепо) превъзходство. Беше се събудил много по-рано от своите съседи(няма как,то е от възрастта),но не чакаше утрото мълчаливо. Той слушаше музика. Не просто музика,той слушаше Шуман. И не просто слушаше,той я остави да излезе навън от стаята и да се увие изящно около нас. Без глупави думи и възклицания,двете с Хел спряхме под дървената веранда. Седяхме и слушахме. Един Шуман беше някъде там,свиреше на едно пиано,а старият прозорец се превърна във врата към един друг свят. За миг или два бяхме се върнали десетилетия назад,в младостта на онзи прозорец, надиплен тогава с ръчно изплетените от набръчкани ръце бели дантели.Беше времето на малките руски латерни,прецизно гравираните хармоники и загадъчните музикални кутии. Дори още по-рано,в света на онзи концерт за пиано и старите немски школи. Онова време,в което  абаносовият клавесин била кралицата на всеки буржоазен дом и на нея било отредено най-светлото и централно място в къщата.
      Там,някъде в началото на века, уличката се събуждаше още преди да се обади първият петел.Тишината я нямаше.Тогава тя се промъквала незабелязано из градчето само в часовете на пълен мрак. Нямаше го там и модерния човек и занемелите му малки прозорчета,назъбили се със своите резета.Бяхме попаднали във време,в което прозорците бъбрили весело по между си,а от тях се носела музика.Не просто музика, а Шуман.
       Изведнъж музиката спря.Една ръка изгаси бутона на малкото транзисторче.Модерният човек се беше събудил.

За герданите и старата кутия за обувки

       Когато два гердана ,черен и бял, се заплетат аз късам единия защото нямам време, търпение и желание да ги разплитам. Това не значи, че когато си облека бялата рокля, не съжалявам малко, че съм скъсала подходящия гердан за нея. Истината е, че още докато го късам знам, че ще ми липсва, защото макар и да харесвам черния повече, той не пасва на всичките ми дрехи.
     Тъй като герданите ми много често се заплитат, много често се налага да режа някои от тях. Но понеже  ми харесват мънистата, не ги изхвърлям, а събирам топчетата и ги слагам в една кутия за обувки. Въпреки , че го правя с идеята един ден да ги извадя отново и да направя голям шарен гердан от всички тях, те стоят там напълно безполезни. И все пак е красиво да отварям кутията от време навреме и да ровя в тълпата от маниста, спомняйки си какви красиви гердани са били.
      Както казах, герданите ми често се заплитат и аз често ги късам, но не винаги съм била толкова дръзка и безкомпромисна. Първият път, когато два от любимите ми гердани се заплетоха (защото винаги това се случва с най-хубавите) аз стоях с часове в опити да ги разплета но ги заплитах все повече и повече. Накрая се ядосах, разплаках се от яд и ги хвърлих на земята. От тогава реших никога да не хабя нерви за гердан, колкото и да е прекрасен. Заплете ли се- късам го и си купувам нов- по-хубав.
      Относно новите гердани – не се подлъгвай по цената- по-хубавото не винаги е по-скъпо и по -лъскавото не винаги е по-хубаво. Освен това често един гердан изглежда чудесен в магазина, но когато го вземеш, занесеш го вкъщи, сложиш го при другите и го изпробваш с дрехите си виждаш колко е неподходящ, излишен, чужд. Търсиш такъв ,бял, като този който скъса за да отива на бялата ти рокля, но какъвто и да купиш той просто не е същия. Може да е по-хубав. Но в повечето случаи е по-лош.
      Толкова ми писна да се разочаровам от новите гердани, когато ги занеса вкъщи, че спрях да си купувам. И тъй като продължавам да късам тези , които се заплитат, вече нямам много гердани. След всеки пореден скъсан на две се убеждавам, че не ми трябват такива неща. Че изглеждам добре и без тях. Има вечери, като тази, когато всички гердан ме отвращават – толкова простовати, или твърде изискани, с големи натрапващи се топчета или малки безлични маниста, некачествени пласмасарки или кухи ламарини с ръждясала позлата. Друг път пък в магазина, или в кутията за бижута виждам някой забравен, или на пръв поглед обикновен гердан, който обаче се оказва ,че отива много на ежедневните ми дрехи и ми стои изненадващо добре. В тези дни се чувствам красива да нося точно този гердан, не защото самия той е изключителен, а защото аз съм изключителна с него.
     Познавам себе си твърде добре и знам, че един ден ще скъсам и него и ще си намеря нов. Ще има дни , в които всички гердани ще ми се виждат грозни и няма да си слагам никакви, а после пък ще си харесам няколко наведнъж и ще се разочаровам от част от тях и ще ги скъсам.
     Ще ги скъсам ,но няма да ги изхвърля. Техните маниста си остават в старата кутия за обувки за да ми припомнят колко красива съм била с тях и колко шарен правят животът ми, събрани на едно място. Всъщност понякога имам повече нужда не от самия гердан, а от манистата му в кутията за обувки.

* Това е едно писмо,което написах на един много важен за мен човек,но мисля,че то би могло да бъде също така и за всички онези прекрасни неща,които обичаме и ценим,но по една или друга причина не можем да вземем със себе си. И аз ви моля,не ги захвърляйте !Пазете ги,някъде там,макар и дълбоко в старата кутия за обувки...

Ще я накарам да си плати !

http://www.youtube.com/watch?v=9LDNXbWObmA ... Има моменти,в които можеш да получиш всичко,което някога си искал с няколко прости думи . Знаеш кои са тези думи,знаеш точно на кого,как и кога да ги кажеш и все пак оставаш там,зад стъклото,виждайки какъв би бил светът в една паралелна вселена,в която си имал куража да го направиш...
         Един ден сигурно ще срещна онази идиотска нерешителност, самодоволно наричаща себе си гордост.Тогава ще увия пръсти около врата и и ще я накарам да си плати за всички прекрасни неща,които изпуснах.За всичко,което можеше да бъде мое.За всичко,което изгубих,оставяйки го да си отиде.

Люлка за двама

   По дяволите, този шум. Обикновен или космически. Шум, който го няма в града, а може би и никъде във Вселената. Вероятно бих разбрала откъде идва небесната селска песен ако извикам някого, който е вътре в къщата и прави салата. Няма да ги извикам. Няма да го споделям. Не искам, те просто ще кажат, че е щурец или че е каруца. Предпочитам да си останат самодиви.
    Външната люлка се поклаща ритмично в такт с шума. Ще кажеш, че аз я поклащам. Не, тя е жива, вдиша и издиша съвсем равномерно, точно като оранжевото куче на постелката. Те са просто част от пейзажа, този селския, с крякащите жаби привечер, подвикващите цигани и боботещия в къщата телевизор.
   Преди малко ми звънна една приятелка. Нямаше какво точно да ми каже и това ме направи малко щастлива. Едно от най-истинските неща на света е някой да ти се обади без да има какво да ти каже. Може би очакваше аз да и кажа нещо. Или се надяваше да я попитам нещо, което уж премълча? Или пък искаше да ми разкаже как е минал денят и за да чуе как звучи и да направи равносметка. Може би се обади на мен за да говори със себе си. Дали успя да се свърже или имаше проблем някъде по трасето? Не я попитах.
   И ето, че сега люлката се поклаща малко по-весело и селото се усмихва. Имам приятел, а за да бъдеш приятел трябва да умееш да бъдеш посредник между твоя приятел и него самия. Внимавай  да не прекъснеш връзката и ако се налага трябва да предадеш някои думи, в случай че обхвата започне да се губи. Така телефонът ти ще звъни по-често.
  И какво друго да правиш на една люлка освен да се запиташ дали си щастлив?Докато се взирам в стрелката на барометъра за щастие, не мога да не помисля за основния му компонент по дефиниция- любовта. Но онази, сещаш се. Ерос, не Филеос.  На теория имам любов, когато има кой да ме обича. Е, обича ме. Ето, и той ми звъни. И той също „За да ме чуе”  или да чуе себе си. Или да иска нещо, да бъде част от моето си нещо. Да проникне, да се намеси, да разруши хармонията на спокойното поклащане на люлката. Не чува ли ,че не искам? Че пазя дистанцията, че няма повече място на люлката, че не, денят му не се касае до моя? Защо е нужно да го казвам. Между нас няма стена или пропаст. Просто няма нищо. Няма любов. Не е с мен на люлката , значи я няма. Не я искам- значи я няма. Не я давам- значи я няма. Не позволявам да ми се даде- значи я няма. Няма да я видите тук, защото я крия. Защото я има, към друг. Крия я, не защото  е „грешна”, а защото ми писна от нея. Тромава, остаряла, безсмислена, невъзможна, затормозяваща, болна и грозна. Жилав досаден бурен растящ и избуяващ от самосебе си , задушаващ всичко в градината. Колкото повече се опитваш да го изкорениш, толкова по жилав израства сякаш за да се присмее на моята безпомощност. Знам, че никога няма да се разкара, нито пък някога ще се превърне в цвете. Отказвам да се боря с него, когато е толкова по-лесно да се преструвам ,че не го виждам.
   Имам нужда от теб на люлката. Този път без да ме докосваш, без да сплитаме длани, тела и погледи. Имам нужда да поседиш за малко на люлката и да си помълчиш с мен. Можем заедно да си помълчим за политика, за вечерята, за досадния жабешки хор. Можем да се скараме, да ме обидиш, да те ударя, да се изсмееш и да клатиш глава. Но само мълчейки. Не разваляй мълчанието с думи. Безумните нищо-не-значещи думи. Не ставай от люлката, не още.
     Самодивите замълчаха.

* По принцип не пиша лични неща. Това е едно малко изключения и го публикувам тук най-вече защото героинята в него не съм аз.Вече не. Героинята е момичето,което бях август 2010, когато го написах.Интересно ми беше да се видя година по-късно. И ето,август е септември, отново съм тук,но непроменена е останала май единствено люлката.

Кой е тоя дворец за чупене?

          Навремето големите императори издигали своите дворци с налудничавата мисъл,че ги строят за вечни времена. Суетата на Големите не свършвала тук-те дори се надявали създаденото по тяхна поръчка крещящо великолепие да омайва и плаши още хиледолетия простите селяни,на които понякога било разрешено да надникват през огромните витражи.(Така Големите им напомняли честичко колко нищожни са всъщност). Смятали те, самозабравилите се глупаци, че една изящна  мозайка от редки химични елементи и техните производни е достатъчна за да бетонират в нея огромното си его. Онези изглежда вярвали повече във властта на своите златни,рубинени,а понякога и въображаеми корони,отколкото във властта на Времето.Как по детски наивно смятали,че ще го прескочат с високите кули на дворците си.Дори планували да го надхитрят и подчинят на себе си,подхилквайки се ехидно зад гърба му. Но те не били разбрали играта.Времето има само една господарка и това е Промяната- единствената,която владее езика на вечността.
           Ето тези дворци са за чупене-остарелите,тежки и тромави разбирания за нещата, създадени с идеята да бъдат вечни.Кой би дръзнал да се осъмни в тези порцеланови клишета и истерично неоспорими принципи,които неохотно си щамповаме на челата,почти по собствена воля. Приемаме ги за истина по default и си вървим през живота,носейки ги в джобовете си,нищо че ни тежат. И защо е нужно? Защото някога човекът Х е провъзгласил личната си истина за аксиома,която не се нуждае от доказване.Не,мерси. Аз обичам докато се разхождам нищо да не ми тежи по джобовете. Пък и къде ще побера своите глупости ако съм се натоварила с чуждите? Ще пробвам да счупя чуждите истини и от парченцата ще си сглобя мои собствени.
          Подозирана лечебна сила се крие в чупенето.Разрухата те прави свободен.Пък и има ли нещо по-неустоимо от непоправимото? Това,че да руша и унищожавам винаги ми е било забранено,го е превърнало в най-голямата ми страст. Само тук,в моя дворец, чупенето не е забранено.Дори е желателно.Все пак той затова е направен. :)


* "Дворецът за чупене" се казва още една от приказките по телефона на Джани Родари. (Няма да я преразказвам,а слагам линк да си я прочетете сами,много е симпатична (както и цялата книжка. http://www.prikazki.com/t.php?p=19&PHPSESSID=d79348e6ccbecaaf5af4633d50d97160 )