Съобщението не може да бъде доставено

Ако спреш филма по време на красива сцена, това брои ли се за хепи енд? Може ли да кеш- аутнеш от играта с натрупаното щастие? Дали кеш аутът в точното време е единственият шанс да не изгубиш всичко? Казват, че накрая винаги печели казиното.

Приятелят никога не казва "приятели сме, но...", той завъшва изречението с "...но сме приятели". Защо ми отне толкова години да го разбера. Защо ти крещях точно на Коледа, че си кретен, когато щеше да се прибереш вкъщи и да вечеряш сам. А ти така и не се научи как да кажеш нещо хубаво, без то непременно да е аргумент за заяждане. " гъз, той те търпи само защото си хубава". Винаги говореше така, нито да ти каже човек "благодаря", нито "глей си работата".

Страшно се дразнех като закъсняваше за срещи, но винаги беше тук точно навреме, когато нямахме уговорка. Веднъж ми беше криво доста време, почти месец, тогава ти беше единственият, който по няколко пъти на ден ми пишеше "brat kvo prai6", пращаше ми статии за световната конспирация и какъв пич е Путин и винаги намираше как да ме вбесиш до степен да забравя че съм тъжна. Ако ме видеше на линия след 11 ми викаше "brat are lqgai si we", после си пишехме до 3. Не можеше да направиш един шибан омлет, но винаги ми даваше акъл за среднощното готвене. Ти никога не спря да мечтаеш, дори когато идеите ти бяха абсурдни, искаше ми се да не бяха. Във въображението ти имаше един свят, в който всичко беше възможно. Свят, който беше със сигурност по-забавен от нашия. Надявам се, че достъпът до него не ни е отказан напълно, след като теб те няма.

На 20 март според фейсбук се навършваше една година откакто сме приятели. Всъщност се навършваше цяла година откакто ме отблокира за последен път. Под последното ми заяждане с теб никога няма да видя "seen".

*снимката е от 1-ви февруари привечер, поляната в парка зад CCS, където спряхме да изпушим по една цигара.

Беше кален ноемврийски следобед когато за първи път ги видях. Някаква порода, за която не бях чувала. Собственикът беше познат на мой познат, продаваше кучета, но ги гледаше в двора си, затова се съгласих. Мразя развъдници.

По телефона чичото ми беше казал, че има куче точно като за мен. После ми наговори куп неща, които не ме интересуват - за родословното му дърво и така нататък.

Двете кученца играеха на двора, играта им беше да дърпат една и съща пръчка. Още щом минах през вратата, едното - кафеникаво, рунтаво, твърде едро за бебе, весело ми се нахвърли. Беше симпатично и умилително като всички малки кучета. Другото - по-бяло, по-дребничко, се изстреля в другата посока и се скри зад едни дъски. Собственикът взе на ръце по-кафеникавото и  пак заприказва. Прекъснах го:

-А онова там, бялото - то свободно ли е? 

-И него ще ти дам, стига да го искаш.

-Че защо да не го искам?

Собственикът сви рамене и отиде да го търси. Накрая ми го донесе и го сложи на задната седалка на колата ми треперещо от страх. За първи път му чух гласа едва по Коледа.

Първите дни бялото куче беше толкова стреснато и сковано, че започнах да се питам дали не е болно. Стъпваше предпазливо, спеше много, не проявяваше особен интерес към яденето си. Понякога дори се чудех дали ме разпознава, още не знам дали си научи името. Не ми трябваше да го дресирам, оставих го да прави каквото иска и с времето то започна все повече да се държи като другите кучета. Веднъж дори се озъби на едно улично куче, което се опита да ме нападне. Бях много горда.

Понякога обаче кучето се връщаше към първоначалното си състояние на целодневна апатия. Каквото и да правех, имаше обратен ефект. Все по-често го намирах свито в някой ъгъл на къщата. Сядах до него, говорех му, все по-рядко излизах. Страх ме беше какво ще заваря като се върна. Един ден все пак се случи - къщата беше празна.

***

Три дни оцелявах така, час за час, на четвъртия се качих на колата. Озовах се отново в онзи двор все едно някой ме беше оставил там без предупреждение, все едно нямах нищо общо с това, което върша. Собственикът ме видя и се ухили. Премълча каквото искаше да каже, за да си вземе парите. Отидох и взех на ръце по-кафявото куче. То ми се зарадва, макар и не колкото първия път. Изглеждаше готово на всичко, за да се махне от празния кален двор. 

Бяха от една порода, родени в един ден, пораснали в един двор. Понякога ми се струваше съвсем същото, когато стоеше с мен вкъщи без да прави нищо. То беше жизнерадостно, с огромен апетит, понякога показваше зъби, но никога не хапеше. Много го харесвах. Тъкмо такова куче ми трябваше. Не казах на никого от къде съм го взела. То обаче знаеше, и аз знаех. Една сутрин на излизане просто оставих вратата отворена.

***

Сигурно са поели на поредното приключение, може би към някоя поляна под звездите, където си дърпат пръчката и се въргалят в най-калната локва. И все пак моето бяло куче си остава толкова бяло, че сякаш чак свети в тъмното.

"Всяко чудо за три дни" -начин на употреба

Затваряш телефона. Взимаш душ, сядаш на дивана с хавлията и потъваш. Така минава известно време. Когато станеш, денят е може би събота или пък неделя, навън е тъмно, а ти си в състояние много близко до еуфорията. Рязко ти се приисква да можеш да рисуваш, свириш на цигулка, да кажеш монолог, да имаш гласище... и понеже единственият човек, който можеш да нарисуваш е снежният, не знаеш с коя ръка се държи лъка и с коя цигулката, неизразителен си като кафяв велурен пантоф и постоянно те молят да спреш да пееш... сядаш и пишеш. И хвърляш. После можеш да се върнеш обратно към ставането сутрин и излизането от вкъщи.

На третия ден се сещаш и да ядеш. Стоиш дълго над чинията с яхния, подреждаш картофчетата в идеален кръг. Яденето изстива, претопляш го и пак изстива. Хвърляш остатъците. Разплакваш се, ти си ужасен човек, който изхвърля храна, а деца гладуват в Африка. Събираш я от боклука и я даваш на кучето. То не я яде и пак я изхвърляш.

В момента обявата не е активна

Всички кандидати, които стигнаха до трето интервю, се представиха блестящо! Когато за последно търсех човек за тази позиция преди две години, вероятно бих назначила всеки от тях. Но мястото е само едно, не мога да ги взема всичките.

Обаче офисът точно сега е като след бомбардировка. Трябва не да се подреди, а направо да се изрине, да се измият прозорците, да се удари една боя, даже лек ремонт няма да навреди. Малко ме е страх от бормашината, но като се налага, просто си запушвам ушите. Май е най-добре да не бързам с назначенията, докато не се преустрои помещението. Че аз дори интервютата проведох в антрето. Разчитам на името и добрия маркетинг, но ако видят какво е вътре, надали ще искат мястото... Определено трябва да изчакам.

Още повече, сега офисът е всичко на всичко една голяма стая. Хубаво ще е да си заградя една кутийка за кабинет. Искам да си го боядисам в жълто, да изхвърля всички хвърчащи листчета, изветрели флумастри и капачки, които не знам от какво са. Да си пускам в него музика, която никой друг да не чува. А когато излизам, да мога да си го заключвам, за всеки случай. Понякога ще стои празен с дни, а когато се връщам, ще ми се вижда още по-чист и светъл.  Днес обаче е вторник, не е хубаво да се започват нови начинания. Ще се захвана с това може би идния понеделник.

Решено е. Остава да измисля само какво да кажа на кандидатите, които сега чакат отвън. Дали да ги забавя колкото мога, все някой ще изчака всичко тук да приключи... Или пък да им кажа да кандидатстват отново, може би след месец или два, ако все още не са намерили нещо друго? Но те са така квалифицирани, а позицията е доста търсена - надали ще останат без работа. Когато подновя търсенето може да ми се паднат пълни кретени. Има и нещо друго, предпочитем да назначавам хора без договор, поне в началото. Знам, че е нелегално, но и за тях ще е по-добре. Въпросът е как да им го поднасям, ще изглежда много несериозно от моя страна. Ако не търсите човек за тази позиция в момента, нито предлагате постоянен ангажимент за в бъдеще, защо провеждате интервюта изобщо? Така ще си кажат.

Ако отговаряте на условията и позицията представлява интерес за вас, изпратете биографията си не по- рано от идния понеделник.

Най-трудно е да нарисуваш ръка

Помниш ли как мразех рисуването? Държах четката като химикалка, правех цветята по-високи от къщите, а когато рисувах човек, пръстите на ръцете му приличаха на ръкавици. Мразех да рисувам, да гледам картини, да слушам разговори за стилове и художници. Един ден, докато говорех по телефона, надрасках неволно мушамената покривка в кухнята. Ти го видя  и каза, че това също било картина. Даже ми показа някаква твоя любима много известна картина, която ти напомняла за моята рисунка. После продължи да разказваш. Минаваха часове, нощи, празници и няколко еднакво студени сезона, докато рисуването не ме погълна изцяло. Всяко лице беше портрет, всяка круша - натюрморт, всяко движение на котката - нова скица. Чаках да се върнат щъркелите, за да нарисувам и тях. Учех техники, история на изкуството, биографиите на големите художници, познавах картините им до най- дребен детайл.

Упражнявах се върху теб. Не зная дали другите те разпознаваха в картините, направих няколко изложби - така и не разбрах. После се случиха някои неща и спряхме да се виждаме.

Скоро рисуването ме отегчи и се захванах с правене на плакати в една фирма. Живописта ми беше писнала както колекционирането на фонокарти , в момента, в който ми подариха цяла колода накуп. Не ми се гледаха вече картини. Нито веднъж през последните месеци не ми се прииска да нарисувам нещо, дори само от любопитство. Постоянно ме питат кога пак ще направя изложба. Нямам представа дали още мога да рисувам, нито дали изобщо някога съм го можела. Знам само, че преди да те познавам рисувах пръстите като ръкавици, а сега когато затворя очи мога да видя на листа една човешка ръка от китката с всяко кокалче, всяка извивка, до най-дребната подробност.

Страници от джобни тефтерчета

При други обстоятелства веднага щях да ти се похваля- научих още един език, на който можем да не си говорим. Или да казваме онова, което не сме мислили никога. Имах един стар приятел, това му беше матерният език.

Бягам в страни, които ги няма на картата. Гледам да не говорят моя език, да не разбирам табелите. Да няма думи в книгите, само ченгели. Ще чета само ноти.

Прабаба ми всеки ден отделяше по половин час за писане с лява ръка, намалявало шанса да те хване склероза. Значи, за да започнеш да забравяш по-бързо, най-добре не пиши изобщо. Ако ти е останала малко хартия, направи ми самолетче и да се махаме.

***
Ако трябва да напиша завещание, сигурно ще е с десетки поправки. Наречете го лоша преценка, аз го наричам лош късмет. Най-лесно е да очакваш от всичките си приятели да те разочароваат и когато някои от тях го направят, да се обявиш за страшно проницателен.

Като усетиш ножа в гърба, не се обръщаш веднага, от неудобство. Когато се обърнеш вече няма никого. Добре, че има едни такива хора, дето като промиват мястото после, по-малко щипе.

Накрая се оказва, че са ти пробили дупки за крила.

***
Зимна сутрин

Колко е чисто навън,
колко са чисти прозорците
и вкъщи колко е светло

ето го, ето те
същия- гледам те
и не те обичам.

***

Троянското село Черни осъм. Висока врата с олющена бяла боя, пред прага й- розови рози, зад стъклото- изтъняло перде. Изглежда все едно някой току що е излязъл до магазина, но ти знаеш, че магазин вече няма, собственикът никога няма да се върне. До металалната кофа, напечена от слънцето, скучае уволненото куче пазач. Срещу високата бяла порта с розите- схлупена гномска къща. На камъка пред нея стои една баба и чака да умре.

Надолу по улицата- дворове с избуели треви, затворена фурна, необрани черници. Прилоша
ми от толкова много черници.

***
Обзалагам се, че цели романи са били написани само поради невъзможността да кажеш нещо с едно-две изречения на един определен човек.

***
Флагът често е червен не заради големи вълни, а поради мъртви течения.

***

-докога ще стоиш тук, става студено
-докато не се върне обратно слънцето


***
The tower in your name ( чуто грешно от една песен )

***

Блогът ми се роди през септември, както първите училищни приятелства и първото стихотворение. Публикувам страници от джобни тефтерчета и се упражнявам по стари чернови, докато не се появи материал за нови. сега няма много за чупене.

Беше само сън

Бях извършила убийство по невнимание. Хванаха ме още преди да разбера какво става. На разпита си казах всичко. Чух колко нелепо звучи отстрани. Следователят си дръпна от цигарата и ме прекъсна. Всичко му било ясно, няма какво да обяснявам повече. Обаче аз държах да разкажа как се беше случило. Секунда невнимание, това беше всичко. Аз не съм убиец.

-Но все пак се опита да скриеш трупа...

Така се озовах в затвора, където никой не идва на посещение.

Какво ми стоиш на вратата и махаш-няма да се върна

Преди заминаване човек си оправя нещата, стаята, къщата. Връща всичко на място.

А аз оставих след себе си отвратителен хаус. Като се ядосаш искаш прото да треснеш врата, не ти е до подреждане. Не беше планирано. Нямах представа, че няма да се върна повече.

Изобщо не съжалявам, впрочем. Не беше моето място. Чудя се как изобщо съм отложила заминаването с толкова много години. 

И да, не успях да оставя всичко така както съм го заварила. Направо е кочина, ето, признах си. Хаус е просто евфемизъм, звучи творчески, но няма нищо общо с това, което ще заварят новите обитатели. Добре, че не съм брокер. Мухъл във фугите, паяжини под леглото, мръсни прозорци. Оставих люляците да се разлагат на масата, без ваза и без вода.

Мразя да подреждам, да връщам на място, да оставям бележки. Страдам от нелечим духовен мързел-мога само да хвърлям и да си тръгвам, ето казах го. И като реша, че си тръгвам, зарязвам всичко в най-лошия му вид- следващият да чисти. Така де, някой да не ти оправя например студентко общежитие специално за твоето пристигане. Като се нанасяш- пък измети си го. 

Какво ми стоиш на прага на кочината да ми махаш- няма да се върна. Вместо да ме викаш обратно- ами излез от там и дай да си търсим някое ново място. Обаче не- хората си стоят на прага на съборетините и махат. Посрещат и изпращат. И плачат, че някой си тръгва, като че ли си някакво тъпо безпомощно мушкато, което стопанката е спряла да полива. А аз се местя от къща на къща, тук се задържам малко, там повече, но винаги идва онзи моментът- и от сутрин до вечер започва да се надига у мен заминаване. Няма нищо по-лесно, когато живееш под наем. 

Не че ми писват хората, напротив, писват ми местата, които обитават. И ги викам да дойдат с мен, да отидем някъде другаде, но не, те си стоят по къщите. И после много им било тъжно. Докато не пристигне някой друг в тая съборетина, да поседи и той малко или повече и да си тръгне. И айде пак им е много тъжно. Даже ми викат- върни се, ще почистя, ще подредя, ще светне. Ама какво като светне-нали едно и също ще виждам през прозореца, нали същия синигер ще ми пее сутрин. В тая тъпа гора дори няма други птици освен синигери. Давай да тръгваме, да хващаме пътя, ако знаеш какви палати ни чакат. Обаче не, хората са научени да си стоят  по къщите, да подреждат купчината с боклуци и да подсмърчат след заминаващия.

Fuck off рационалните числа

Тогава тя се захвана с Н. Той, разбира се, беше по-различен. Косата му беше по-тъмна, носът- по- голям, пръстите му- по дълги. Пиеше кафето си малко по-късо, но с повече мляко, избираше дрехи в по-топли цветове, излизаше за работа по-късно. Казваше й по-често,че я обича, тя по-рядко се трогваше. Четеше по-малко, говореше за политика по-често. Като цяло може да се каже, че говореше по-често. Спортуваше по-малко, но повече му личеше- същото се отнася и за пиенето.
Двамата се забавляваха повече заедно, макар че имаха по-малко общи приятели. Кучето й го харесваше повече. Понякога и тя го харесваше повече, друг път- по-малко.

Бързо намерих числото N, намислих си следващо неизвестно и изтрих дъската. Остана само числото Пи. Не мога да го извадя от уравненито. Без Пи няма да има никакво уравнение, само азбука от неизвестни. То е в двойната спирала на моето ДНК, в окръжността от хвърления в езерото камък, в Слънцето и в зеницата на окото ми. Пи е =3,14, всички са убедени в това. Всъщност още никой математик не е успял да изчисли Пи с пълна точност, но аз продължавам да търся още и още цифри след запетаята. Това би могло да продължи вечно.

Знаете, Пи е ирационално число.

Room №411

Отново онзи дълъг коридор, флуоресцентни лампи. Отварям стаята, позната до смърт. Дървена маса, единият й крак подравнен с пантоф, пукнатини от влагата, празни ъгли, чиния и чаша на перваза. Няма телевизор, храня се пред прозореца. После лягам по гръб, над мен- дървена табла. Леглото прилича на хралупата в една книга за семейство мечки, която майка ми ми четеше преди да заспя. Не мога да спя по гръб, обръщам се. Следите от боси стъпки в прахта между масата, перваза и леглото чертаят равнобедрен триъгълник. Казват, че най-много време в живота си губим в придвижване. Насън се събуждам някъде другаде, за кратко,а после отново съм в стаята. Не знам кое е наистина, лампите в коридори никога не се гасят, навън е винаги тъмно. Вече не помня как в действителност изглежда Луната. Представям си я все по-голяма, такава каквато са я виждали динозаврите. Някои динозаври са виждали цветно, за тях тя е била веднъж оранжева, друг път-червена. Аз си я представям бледа като грейпфрут. Ако е вярно, че Луната постоянно се отдалечава, може би вече е съвсем неразличима- минали са години, откакто легнах да спя.

Кайро е Тбилиси, но не казвайте на никого!

-Тате,кажи едно грузинско име.
-Иракли.
-Много интересно, дай друго.
-Няма друго, тук всички се казват Георги.

А също и църквите,хотелите, площадите. Грузия, държава на 5000 години, е опитала да съхрани колкото се може повече чрез езика, чрез повторенията. Традиционалисти са. Или просто нямат никакво въображение. Но признавам, консерватизмът им е глътка въздух. По улиците няма хипстъри, никой не е клош или слаг, никой не е чалга (освен някоя и друга рускиня или украинка- единствените туристи тук). Грузинците пушат навсякъде, не спират на пешеходни пътеки, обслужването е кошмар-мудни и неразговорливи са , изобщо никакви излишни любезности. Но им прощаваш всичко,понеже се влюбваш от пръв поглед на всяка пресечка. Високи, зеленооки, с черни коси- холивудската класика. Но грузинците нямат нищо общо с Холивуд. Особени са, топли и вглъбени едновременно.

Цяла година съм следвала слънцето в грешната посока. Не бях добра по география в училище, нито по физика, почти в нищо не бях. Но ето, че този път попаднах на правилното място. Тук табелите са на нещо като глаголицата, нищо не разбираш. Всяка може да води навсякъде. Така попаднах на Малкия принц, розата, дори стрелочникът и фенерджията са тук! На стената в банята на една хотелска стая пък беше цитирана лисицата. Тук много добре знаят кое да издигнат в култ и от кое да се срамуват.

На 20 крачки от центъра на Тбилиси попадаш в Индия- двуетажни къщи, улицата свършва в общ двор с простряно пране, много пране, като за десетки души. Никъде нищо не се заключва, коли и входове зеят отворени. Последната кражба от и на кола в Грузия е била през 2010 (да,без майтап).

Грузия е страна с истински кучета- големи и своенравни.

В следобеда преди Бъдни вечер стигнах в подножието на Кавказ. Колкото и да извивам врат пред него, знам, че планината не може да ме победи. Защото не може да ме подмами да тръгна нагоре. Стига ми от тук да гледам как върхът се топи от слънцето и се стича надолу по суровото било. Самодивските скали отблизо- оголени и пусти.

Ако нещо съм забравила, не ми го пращайте

Винаги ми е напрегнато преди път- заключих ли вратите, затворих ли прозорците, да не оставих чешмата да капе...а как ще излетим в тази мъгла, изобщо не ми се мисли. Ето вече изгубих обхват-  на всички ли казах, че заминавам?

Нищо не взимай- казва майка ми- отиваш на цивилизованo място. Каквото ти потрябва, ще си го намериш там.

Не я слушам и взимам всичко, за всеки случай. На литещето ми казват, че теглото на багажа ми минавало всички граници и ми дават две опции- да доплатя за всеки килограм над допустимото или да вадя от куфара.

Всички проверки са минали, вече съм на гейта. Оглеждам се наоколо. Забелязвали ли сте, хората, които чакат един и същи самолет, си приличат. Ето, тези тук са облечени като мен -като за едно и също събитие, като за един и същи географски пояс. Говорят моя език или аз говоря техния. Но сега всички мълчат, някак всеки за себе си. В очите им се четат неизключени котлони, ненахранени котки, забраавени документи. Заради мъглата над летището има тапа- нито обхват,нито wifi. Навън не се вижда нищо. Всеки се оглежда, но гейта е тесен, погледът неизбежно се спъва в друг поглед, започва неловък разговор.

Говорим за времето- какво ще е когато кацнем. Един чул, че ще вали, друг че ще е слънчево. Тази тема изглежда вълнува всички, бързо преминава в любезни спорове за климата. Никой не е бил там , където отиваме, но всички са прочели и чули по нещ. Всеки се е чудил какво да вземе, към неизвестното повечето хора пътуват с много багаж.

Още една причина да ме е страх да се кача в този самолет, аз дори не мога да го видя на пистата. Мъглата никога не е била така непрогледна. А целият този багаж, който са помъкнали останалите пътници- как ще издържи такава тежест? И с тази тапа, вече не мога да се обадя на никого, дори да напиша съобщение, ами ако се случи нещо? Или ако нещо вече се е случило, а не може да ми се съобщи? И защо изобщо реших да замина в това време?

***

Започваме да губим височина. Стюардесата съобщава, че скоро ще кацнем. Времето, казва, е ясно и слънчево. Започвам да се намествам нервно, мъжът на седалката до мен си отваря бира. Има вид на човек, който всеки ден ходи на работа със самолет.

-Бях сигурен, че ще кацнем в година с хубаво време.
-И аз- отговарям неубедително- затова пътувам с толкова малко багаж.
-Чудесно, искате ли да си поделим таксито от летището? Аз съм във Вашата посока.

***

Ако минавате през летището и имате нужда от нещо, встрани от контейнера на терминала може би още лежат:

голяма купчина картички с оригинални и трогателни пожелания
учебници по философия, себепознание и психоанализа
2 малки книжки (умни и увлекателни, като за плажа)
1 хубава,но тежка (ако ви се прииска да халосате някого по главата, ще ви свърши отлична работа)
оранжев чадър
2 билета за театър ("Зад канала")
високи руски ботуши и яка от лисича кожа
тефтер (285 стр.,изписан)
билет за връщане

Весела Коледа и... нали знаеш

На един баща и на сина му, 
на Кал.., който няма да го прочете 
и на онези, на които няма да се обадя

Това задавяне ще продължи с години. Убий ме, няма да го кажа първа. Една сутрин с кафето ще ми съобщят новината за твоята смърт и играта ще свърши. Ще преглътна. Земното кълбо ще остане заключено между ребрата ми, ключът ще е хвърлен в океана. Ще ходя по улицата, ще се олюлявам от тежестта,а хората ще ме мислят за пияна.

***

Празничните лампички светват-изгасват, накъсват на кадри разливането на ракиената чаша на чичо ми. Знам какво няма да се случи в полунощ, докато казваме наздраве, вместо молитва, нито утре сутрин, докато всички разопаковат Коледа. Сега то няма да се случи за първи път, а после няма да се случва на всяка следваща Коледа. Аз все по-рядко ще поглеждам към телефона, една чаша всеки път ще  се разлива.

В една много тиха зимна сутрин, новината за твоята смърт ще пристигне по въздуха, ефирна и деликатна, без да обезпокои натрупалите по перваза снежинки. Няма да отварям прозореца. После отново ще бъде коледна нощ. От ракиената чаша, надживяла чичо ми, ще пие мъж, който ще ми се струва непознат. И мъжът ще сложи ръка на бедрото ми, ще поиска лед. Той може да си поиска всичко без колебание. 

В кухнята някой е пушил и е забравил прозореца отворен. Ние никога не я проветряваме, и двамата пушим на абсорбатора. Нахлул е студът. Вън от себе си, ще набирам отново и отново несъществуващия номер, за да ти честитя тая шибана Весела Коледа, било е толкова лесно. После ще изляза сама по пустите улици и ще пожелавам Весела Коледа на котките, на врабчетата и голите дървета... Ще изровя дупка в пясъчника и ще извикам в нея, защото ти винаги си живеел на дъното. Ще се върна преди някой да е забелязал, че ме няма и ще набера номера само още веднъж, за всеки случай. 

Името ти още ще е в телефонния указател, всъщност то ще бъде навсякъде. Ще виждам буквите, изписани от падналите клони в снега,  в извивките на река Тополница, между плуващите в супата моркови...Ще събирам пръчките, ще гледам дълго водата, ще стоя над супата с часове и ще разбърквам....докато не съживя наново всяка дума. Само така ще съм сигурна, че теб те е имало.

Ако Коледа изобщо е способна на някакво чудо, то е телефонно обаждане. Понеже не вярвам, преди да е станало твърде късно,

Весела Коледа и...нали знаеш

Житейските мъдрости, които научих (чак) на 22

Ако решиш да действаш все едно няма утре, утре най-вероятно ще ти се иска да те няма.

Ако откраднеш нещо от общежитието, вероятността да те хванат е правопропорционална на големината му. Сушилнята не е добър вариант.

Забравил си някого когато спреш да си избираш негови двойници или пълни противоположности.

Не си намисляй желание преди да си запалил фенера- много е възможно да не отлети.

Какъвто и да мислиш, че е твоят тип, животът ще те опровергае.

През който и сезон да решиш да посрещаш изгрева, облечи се дебело.

Не приемай дори дъвка от 16-годишен (камо ли трева).

Ако в коридора в хостела видите огромен дебел негър, той задължително ще се окаже във вашата стая. И ще пръдне.

Ако можеш да не публикуваш нещо, не го публикувай.

Питай хората, които харесваш какво четат. Така каквото и да стане, после ще си на печалба.

В Полша биха ти спасили живота. Ако ги помолиш на полски.

Ако видите ливанска сладкарница, продължете напред с бързо темпо.

Никога не допускай да бъдеш в лоши отношения с човек, който знае твърде много.

Не е нужно да отвориш тоалетното шкафче на мъж, за да ти просветне, че може би е  гей, но в краен случай и това помага.

Никога не си проверявай фейсбука, когато си на парти. Колкото и малък да е шансът да попаднеш на нещо, което да ти скапе вечерта.

Ако видите стотина испански студенти в перално помещение, пожарната и полицията са напът.

Не прави една грешка 2 пъти. Прави я 5,6 пъти, за да си сигурен.

Ако видите паметник на човек, с отсечени глава или крайници, намирате се в Полша.

Терминал 1 е единственият клуб, в който можеш да слушаш суинг кавър на Снууп Дог в компанията на двойника на Фики.

Само лимонът отива на всичко.

Джин НЕ.

В сълзите им не вярват
на русите жени

Двойникът на Миро от Каризма живее(ше) в Познан. Очаквайте снимка.

Предишни години не бях забелязвала

ПРОЛЕТ
борбата на малкото цвете за първото вдишване,
съпротивата с почвата, къртицата, червеите,
колко боли от покълването.

ЛЯТО
как се поти конят от юлската жега,
конската кожа лъщи,
кръвопийците лепнат по нея.

ЕСЕН
колко е трудна раздялата на клона с крушата,
но когато натежи, а вятърът завее
е въпрос на оцеляване.