По телевизията говореше някакъв човек, слаб, прегърбен с ужасни тикове. Толкова тежки тикове имаше, че е изморително да го гледаш. После му дадоха една китара, така все едно се опитваха да го скрият с нея от камерите, и той започна да свири. Нещо испанско, може би Пако де Лусия. И вече нямаше тикове. Не беше грозен, нито болнав, не беше върастен. Напомни ми мургавото човече в Чезенатико от приказката на Джани Родари, което завърърта една ръждясала въртележка, тя се издига във въздуха и прави обиколка на цялото земно кълбо. За една плоча време. После се връща на земята, децата слизат от джиповете и кончетата и други се качват на тяхно място.

Може би една плоча време е най-дългото време, в което можеш да си истински щастлив. Някъде толкова траят натискането в коридора с първата ученическа любов, един сън, церемонията по награждаване на медалистите,  първото посещение на бебе в родилното, излитането на самолет, изгревът. Това е точният интервал от време, за което едно мълчание може да бъде приятно, а целувките да бъдат само целувки и нищо повече. 

Моята една плоча време беше диск с хитовете на БГ радио за 2001 година, която слушах сама привечер, 9-годишна, на шофьорското място в колата на баща ми, паркирана на ръба на скалите зад къмпинг Арапя. 

Може би точно толкова трае умирането. Поднесено като прощален подарък от вече изтощеното ни съзнание. Защото дори в живота на най-големия несретник, загубил цялото си състояние на хазарт и затънал в дългове, ще намериш онези няколко минути на ослепителна радост от някое завъртане на рулетката, които той несъмнено би искал да вземе със себе си.

"Четецът" е такава добра история. И като всяка добра история, те прави съпричастен, дори да нямаш нищо общо. По-скоро те кара да намериш някаква връзка със себе си, на такива места, на които изобщо не си подозирал, че тя може да съществува. Изобщо, не вярвам ако някой твърди, че харесва историите просто така, без да се вижда в тях. Както и да е, това не е важно.

Цял живот Хана се бори с демона на неграмотността и срама си от него. Това предреши всичките и избори - СС, заминаването, самопризнанието. И тъкмо когато надмогна себе си и се научи да чете, когато присъдата изтече и всичко можеше да започне наново, се покатери върху купчината си от книги и се обеси. И преди съм си го мислела, как самоубийците не слагат край, когато е трудно, а напротив - когато са преодоляли всички пречки, когато се почувстват най-силни. Това, разбира се, е просто теория - всеки от тях е нещастен посвоему.

Най-тъжно ми става накрая на онези истории, които обхващат целия живот на персонажите. От пропиляния живот ми става тъжно. Защото в тези истории авторът не те е оставил да измислиш друг край или различна предистория. Един цял живот си е заминал е така - не заради войната, нацистите, вината, затвора или невъзможната любов - а заради нещо в теб самия, което не можеш да пребориш.

Беше една от първите вечери през онази пролет, в които можеше да прекараш часове навън, без да ти стане студено. Градът изглежда още не беше забелязал смяната на сезоните, защото нощните заведения бяха в ремонт, затворени или празни, улиците - тихи и чисти, а през кварталната градинка вече доста време не беше минавал жив човек. 

Затова се изненадахме, когато в един след полунощ към нас се приближи мъж на средна възраст със захабено черно палто и кожени ръкавици, с които прикриваше устата си, докато говореше. Изглеждаше едновременно тревожен и благ, в никакъв случай луд. И като че ли изобщо не го интересуваше, че не говорим един език. Каза нещо на двама ни, после се обърна и каза нещо само на теб, след това си тръгна - обратно по алеята, от която беше дошъл.

Може би ни е помолил да не изхвърляме бутилките, когато приключим с бирата, а да ги оставим до пейката, за да ги събере по-късно. Може би ти каза да действаш смело, защото тази нощ, в която все още всичко беше възможно, няма да се върне. Или ти е казал нещо, което те е накарало да се откажеш от онзи бизнес. Тогава си помислих, че е за бутилките защото ти му кимна, сякаш го беше разбрал и отпи голяма глътка от изветрялата бира, която бяхме забравили.

Най-вероятно мъжът не беше дошъл изобщо да говори за нас. Може би ни беше избрал, за да ни каже, че светът не се променя бавно и незабележимо, че се променя от раз. Или беше попаднал на нас съвсем случайно, нали наоколо беше празно. Пък и какво можехме да направим ние за света, освен да му се порадваме- такъв, какъвто беше той тогава. В онази съвършена пролетна вечер, когато се оплаках, че ми е студено, само за да дойдеш малко по-близо, но ти въздъхна и каза само "ами ако искаш тогава да тръгваме"?

“My fake plants died because I forgot to water them”.

Звучи като нещо от Брайън Патън.

Може би хора като мен и теб не се увличат толкова един от друг, колкото от идеята да са част от някакъв голям,  разтърсващ сюжет. От историята на всички истории. Нека си го признаем, ние просто обичаме да се виждаме на сцената, където пречките никога не са в нас самите, а виинаги в обстоятелствата. И всичко вече е  написано.
Сега,  по време на антракта, ела отвън да изпушим по една цигара.

Като дете почти всеки уикенд и свободен ден с нашите прекарвахме на вилата. Особено пролетните месеци, между мартенските празници и великденската ваканция, когато тревата трябва по-често да се коси и оградата да се укрепва, заради прииждащото поточе. Така наречената река Павел, която минава покрай двора на къщата, а после продължава през гората и която през останалото време на годината може да се прескочи с помощта само на един по-голям камък.

Всички деца, те не бяха много, които пристигаха по това време при бабите си на село, бяха 5-6 години по-малки от мен, на възрастта на сестра ми. Затова обикалях къщите на бабите без деца. Черпеха ме с лукчета, опаковани като футболни топки, подаряваха ми бродирани от тях покривчици, питаха ме за училище. Бабите в селото бяха съботянки - събираха се в къщата на баба Марийка всяка събота в 8 сутринта, пееха църковни песни и четяха пасажи от Стария завет. Това ми беше любимото. Тъй като бях единственото дете на тези сбирки, към мен нямаше никакви изисквания, можех да слушам, да пея или да не пея с тях, или дори да оцветявам някоя книжка. Когато затваряха очи и казваха бавно молитвата в един глас, от мен не се очакваше да участвам. Общо взето никой не ми обръщаше внимание и това беше най-хубавата част.

Понякога обаче, когато забелязваше, че съм се заслушала, баба Марийка, ме питаше какво мисля. В повечето случаи въпросите и бяха такива с очевиден отговор, например "Добре ли са постъпили братятя на Йосиф като са го продали на търговците?" и така нататък. И въпреки, че бях чувала историята за Йосиф, който можел да тълкува сънища, десетки пъти, щом гостите си тръгнеха и останехме сами, все я молех пак да ми я разкаже. Тя никога не ми отказваше. Никога не променяше нито един малък детайл от историята, беше си все същата. Точно като курабийките, които печеше всяка събота, после увиваше в платнена кърпа, а когато изстинат сервираше по три в чинийка с чаша мляко от козите.

(Веднъж, докато чаках автобуса на центъра на селото, чух на пейката до мен две момчета, люпещи семки,  да говорят за нея. По-точно нещо и се присмиваха. Попитах ги и те ми разказаха как у баба Марийка една вечер миналата седмица влезли обирджии, 16-17 годишините гаменчета от махалата, а тя (вече беше много възрастна) не разбрала какво се случва и им казала „момчета, има курабии на масата, почерпете се”.)

Баба Марийка, която съм запомнила с дългата и маслинено зелена роба и плетени обувки, вероятно никога не беше ходила на кино, нито на театър, не беше чела романи, нито поезия, не беше стигала по-далече от Пазарджик. Но ако беше тук, тя щеше да знае как завършва тази история във второ действие. Просто тя знаеше края на всички истории.

Moon river

Защото си човек, който никога не би подпрял вратата със саксия, не би оставил чаша върху пианото и изобщо, никога не би попитал "какво ти има". Но повече от всичко, заради това, което звучи у вас в момента. Ако съберем в една стая хората, които биха харесали този етюд, това ще е най-абсурдната работна група. И заедно с тези пропаднали интелектуалци, алкохолици и тотални аутсайдери, ще сме аз и ти - млади, добре облечени, прилично успели. И за мен ще е достатъчно това, че си намерил тъкмо този етюд, измежду толкова други. Мога да си те представя как го слушаш сам в тъмното, седнал с дрехите за навън в неоправеното от сутринта легло и на светлината от монитора белиш портокали без нож, направо върху нощното си шкафче. Под твоите нокти никога няма черно.

После, когато заспиш, ти нама да се сблъскаш с трафика от всички онези хора, които насън изпускат автобус, гонеят самолет, закъсняват. Нито ще се озовеш в съня на преследваните от злодеи, нито в този на срамуващият се от голотата си.  Аз също не сънувам нещата от съновниците, сигурно затова насън срещам единствено непознати.

За съжаление, аз не мога така лесно като теб да заспивам. Сега най-близкото до онзи сън, в който с теб пием лимонада през май, седнали до реката и играем карти, е това - да знам, че слушаш моя любим етюд. Този, който никой друг на света няма да си пусне да слуша тази вечер, сам вкъщи.

*този път, текст по учебно задание "опиши един човек"

Трамваят в 9 без 5 отвори врати и от него се изсипа с бърза крачка една цяла бизнес сграда хора. Припряни и кални - рано тази сутрин големият снеговалеж, за който се говореше цяла седмица, беше започнал.

Шивачката беше предвидила това и днес беше хванала по-ранен трамвай, така че когато звънчето на вратата издрънка, тя вече си действаше по задачи. В ателието влезе висока млада жена с гълъбовосиньо палто и светли очи, които то правеше още по-светли. Тя се огледа в помещението, после попита жената зад масата дали би зашила една цепнатина по шева на ръкава й. Без да прекъсва това, което прави, тя и се сопна:

-Ами как не, нали затова се нарича шивашко ателие.
-Добре, много благодаря, а кога ще е готово?
-След час, най-много след два.
-Добре, ето - съблича го - благодаря ви.
-Но така ли ще излезете навън сега, по риза?
-Аз работя наблизо, ще притичам. Лека работа и благодаря отново.

Беше последният ден на февруари, а на шивачката още не се беше налагало да пуска печка. Днешният ден обаче обещаваше да бъде истински зимен, каквито бяха зимите, когато отвори ателието. Това се случи в първата година от новото хилядолетие, когато ледени висулки се спускаха от навесите, продавачите в реповете за вестници бяха със скьорски грейки и навсякъде висяха неонови табели с числото 2000 - то се беше превърнало в слоган, който рекламираше всичко, от магазини за цигари до банки.
Ателието й се намираше над приземния етаж в една стара къща на колелото на трамвая,  входът му беше нагоре по външните стълби. Беше го купила от жена, която държеше тук магазин за шапки. Огледалата, останали от него, освен че вършеха все още работа, имаха онези тежки месингови рамки от царска София, които придаваха на прашното разхвърляно ателие, специфичната за онова време помпозност.

Жената не дойде да си вземе палтото след час, нито след два, нито дори в обедбата почивка, както очакваше шивачката. Навън беше вече истинска снежна виелица и още към 4 и нещо прозорчетата в околните бизнес сгради започнаха да изгасват и трамваят да се пълни отново. Шивачката тъкмо си каза, че чака още половин час и затваря, когато от джоба на палтото изпаднаха ключове. Докато ги връщаше обратно, усети на дъното още една връзка. Днес всички имат поне две връзки ключове, помисли си жената. Как да си тръгне сега - тя не само, че нямаше какво да облече в товя време, а и нямаше да може да се прибере.

Докато чакаше, взе да зашие и джоба на палтото, който беше почнал да се прокъсва, след това изглади яката му и го постави на закачалка. Застанала така, права в средата на стаята, се видя в огледалото - самата тя, с очи като зимно небе и като копчета, в гълъбовосиньото палто, пристегнато нежно в талията. А зад гърба й в морето от черни палта, бавно като параход, минаваше последният трамвай.

Всичко ще бъде наред

https://www.youtube.com/watch?v=nbCOAPR33ME

Случвало ли ти се е като дете да направиш някаква страшна простотия, а после да слушаш как възрастните се опитват да я поправят, докато ти си стоиш наказан в стаята? А ако като мен си имал там плочи, то дори не е било истинско наказание. Пускаш някоя приказка, нареждаш възлгавници и одеала по земята, облягаш се и започваш да си навиваш ластик около пръста, после го развиваш и после пак. А сенките се приплъзват по стената, докато не се наложи да станеш, за да щтракнеш ключа на лампата.

Тогава тревожен женски глас от другата стая те кара да намалиш звука на магнетофона и да се приближиш до вратата, за да чуеш какво си говорят. Ако стените са достатъчно тънки, това е моментът, в който разбираш какво си направил. В моя списък са смъртта на бабината етърва, катастрофата на едни семейни приятели, обирът на апартамента ни в другия край на града и едни много лоши резултати от скенер. Помня добре как за всичи тях чух през стената, стоейки в тъмното, почти без да дишам, докато гласовете не затихнат напълно, а след това отивах пак при магнетофона и връщах плочата отначало.

Бях достатъчно голяма да знам, че нещата не могат да бъдат поправени, но просто исках и аз да участвам, нали разбираш? Исках да кажа колко съжалявам, че ще внимавам повече или пък просто да направя чай, да разтребя от вечерята, която никой не е доксонал, да изхвърля пълния пепелник. Обаче щом отворех вратата на хола, женският глас започваше да плаче още по-силно и някой ме побутваше по рамото обратно към коридора:

"Не сега"

То е като трупа на сцената, който ще се вдигне от земята. Телефонът, който ще звънне в трето действие. Пушката, която трябва да гръмне. И най-хаотичната постановка е линеен процес в посока на неизбежното.

То е размитото множество, най- голямото признание за безсилие, което е правила математиката. Изходът от всяка нерешима задача.

Публиката знае отговора, разбира се, но е тук, за да види решението. Тук и убитият и убиецът знаят, че отиват към изстрела. В театъра нито едно съпротивление не може да трае до края. Актьорът никога не отнася тайната със себе си зад завесата.

Да, може да се гърчиш на седалката си от ужас през цялото време, може да си подремнеш или да гледаш внимателно - пушката ще гръмне точно тогава, когато си забравил за нея.

Събери две и две и ще чуеш много повече, отколкото някога ще ти кажа

Днес, когато навън е такава виелица, си представям как сме на топло в апартамента с високите тавани, всеки си върши нещо свое, а по телевизора звучи новинарска емисия. И си мълчим, така уютно, както сме си мълчали неведнъж по покривите на града, по малките му балкончета, в порутени стари постройки, по тротоарите и реките му, които понякога се пресичат. И никой не иска да се прибира, имаме още толкова да си кажем, че улиците се издължават, градът става безкраен, като всеки нов град. И градът действително не е нашият, но е наш и сега сме недосегаеми.

Тук единствено един за друг не сме чужденци, но и така не можем нищо да си кажем. Впрочем, знаеш ли, че нашите езици имат общ корен? Без твоя език, моят изобщо нямаше да го има. Да вземем една симфония  например- тя би била невъзможна без уравнението на хармонията. Нейната структура е една съвършена симетрия, за която и решетката на снежинките би завидяла.

Един ден проф. Ноам Елкис обръща “с главата надолу” прочутата тема от Паганини и получава 18-та вариация на Рахманинов от неговата Рапсодия върху една от темите на Паганини. И все пак, симетрията е последното, за което ми се говори. В партитурите на двете огледални произведения открих един диез разлика и сега ми се струва, че този диез би бил много по-интересна тема за разговор.

Сама съм си го предсказала с писане. Сетих се за десетките пъти, в които съм сънувала, че съм на шофьорската седалка, колата се движи, а аз не знам как да я управлявам. Ще спреш да сънуваш тези кошмари, когато вземеш книжка - така ми казват. А аз стоя пред текста, стоя в колата, която не мога да управлявам, и си повтарям, че винаги, винаги, каквото и да се обърка, остава една ръчна спирачка, която не изисква шофьорски умения.

Тадж Махал е построен, за да увековечи красотата на една жена. Най-великата картина на всички времена е портрет. Сикстинската капела е изрисувана от Микеланжело в съревнование с друг италиански художник. Откриването на лекарство срещу неизлечима болест е станало, в опит да се излекува един човек.

Аз не вярвам, че някой, който прави нещо добре, го прави за широката публика. И в този ред на мисли, има нещо отвратително в това да снимаш вълнението по лица на хората в залата след края на собственото си представление.

Доста време трябваше да мине до днес, докато се реша да видя какво става с теб. Така е с любовта от пръв поглед, после дълго не можете да се погледнете.

Забързала си емоционалния метаболизъм, по всичко личи. Поздравявам те за това, никой не знае по-добре от мен колко усилия коства, когато не е ген. Толкова си хубава, дори повече от деня, в който те видях за първи път. Тогава носеше жълт вълнен пуловер и тумбести обеци, а аз все чаках да кажеш нещо, защото говореше ясно и изразително и винаги беше любопитно да те слуша човек, въпреки че те смятах за абсолютно дете.

Не е много задълбочено, ще кажеш, но нищо не ме умилява така, както нечия хубост. И заради хубостта ти се появи този неочакван прилив на топли чувства, който ме накара да ти напиша нещо. Мислех, че няма да има някого с когото толкова да се смея - имаше, мислех че няма да има друг така да ме разбира - имаше. И преживявания, не по-малко хубави, имах с други хора, но нали любовта не е тикчета върху списък. И незаменимост не е - всички хора са незаменими (както казва Селин). И спомени не са - аз вече не помня нашите смешки, също и нищо от нашите разговори. Любовта е много по-веществена, отколкото я описват. Ето, аз нося подаръците от теб, пазя няколко картички и 1-2 книги. Но най-много харесвам гривните.

Любовта също не е да се връщаш назад, да упорстваш на всяка цена или да страдаш. Всичко това са егото, инерцията и неистовото ни нежелание да се приспособяваме към промените. Всеки може без всеки - от теб го знам и няма нищо по-вярно.

По-добрата част от мен искаше да ти каже тези неща, а също и че се радва за теб, макар все още да не разбира.

Наскоро ми се случи нещо необикновено. Намирах се на височината на покривите на старите софийски кооперации, беше много късно или много рано - единственото време, в което може да се случи такова нещо. В разговора между непознатите наоколо настъпи мълчание, колите долу, които се вливаха в основната пътна артерия, не издаваха никакъв звук. И у мен се появи една приповдигнатост, като в онзи момент насред филхармонията точно между настройването на  инструментите и първия встъпителен акорд.

Зад гърба ми песента се разля бавно и промени климата. Беше саундтрак за излитащ далечен самолет на фона на изгрева, за първа топла вечер в парка, за кафе от термос рано сутрин пред палатката до някое езеро, за пристигане в непознат град, за събуждане в нова квартира.

И преди всичко, за 5 часа́ сутринта на покрива на един град, в който допреди няколко минути нищо ново не можеше да се случи.

All in