Ако нещо съм забравила, не ми го пращайте

Винаги ми е напрегнато преди път- заключих ли вратите, затворих ли прозорците, да не оставих чешмата да капе...а как ще излетим в тази мъгла, изобщо не ми се мисли. Ето вече изгубих обхват-  на всички ли казах, че заминавам?

Нищо не взимай- казва майка ми- отиваш на цивилизованo място. Каквото ти потрябва, ще си го намериш там.

Не я слушам и взимам всичко, за всеки случай. На литещето ми казват, че теглото на багажа ми минавало всички граници и ми дават две опции- да доплатя за всеки килограм над допустимото или да вадя от куфара.

Всички проверки са минали, вече съм на гейта. Оглеждам се наоколо. Забелязвали ли сте, хората, които чакат един и същи самолет, си приличат. Ето, тези тук са облечени като мен -като за едно и също събитие, като за един и същи географски пояс. Говорят моя език или аз говоря техния. Но сега всички мълчат, някак всеки за себе си. В очите им се четат неизключени котлони, ненахранени котки, забраавени документи. Заради мъглата над летището има тапа- нито обхват,нито wifi. Навън не се вижда нищо. Всеки се оглежда, но гейта е тесен, погледът неизбежно се спъва в друг поглед, започва неловък разговор.

Говорим за времето- какво ще е когато кацнем. Един чул, че ще вали, друг че ще е слънчево. Тази тема изглежда вълнува всички, бързо преминава в любезни спорове за климата. Никой не е бил там , където отиваме, но всички са прочели и чули по нещ. Всеки се е чудил какво да вземе, към неизвестното повечето хора пътуват с много багаж.

Още една причина да ме е страх да се кача в този самолет, аз дори не мога да го видя на пистата. Мъглата никога не е била така непрогледна. А целият този багаж, който са помъкнали останалите пътници- как ще издържи такава тежест? И с тази тапа, вече не мога да се обадя на никого, дори да напиша съобщение, ами ако се случи нещо? Или ако нещо вече се е случило, а не може да ми се съобщи? И защо изобщо реших да замина в това време?

***

Започваме да губим височина. Стюардесата съобщава, че скоро ще кацнем. Времето, казва, е ясно и слънчево. Започвам да се намествам нервно, мъжът на седалката до мен си отваря бира. Има вид на човек, който всеки ден ходи на работа със самолет.

-Бях сигурен, че ще кацнем в година с хубаво време.
-И аз- отговарям неубедително- затова пътувам с толкова малко багаж.
-Чудесно, искате ли да си поделим таксито от летището? Аз съм във Вашата посока.

***

Ако минавате през летището и имате нужда от нещо, встрани от контейнера на терминала може би още лежат:

голяма купчина картички с оригинални и трогателни пожелания
учебници по философия, себепознание и психоанализа
2 малки книжки (умни и увлекателни, като за плажа)
1 хубава,но тежка (ако ви се прииска да халосате някого по главата, ще ви свърши отлична работа)
оранжев чадър
2 билета за театър ("Зад канала")
високи руски ботуши и яка от лисича кожа
тефтер (285 стр.,изписан)
билет за връщане

Весела Коледа и... нали знаеш

На един баща и на сина му, 
на Кал.., който няма да го прочете 
и на онези, на които няма да се обадя

Това задавяне ще продължи с години. Убий ме, няма да го кажа първа. Една сутрин с кафето ще ми съобщят новината за твоята смърт и играта ще свърши. Ще преглътна. Земното кълбо ще остане заключено между ребрата ми, ключът ще е хвърлен в океана. Ще ходя по улицата, ще се олюлявам от тежестта,а хората ще ме мислят за пияна.

***

Празничните лампички светват-изгасват, накъсват на кадри разливането на ракиената чаша на чичо ми. Знам какво няма да се случи в полунощ, докато казваме наздраве, вместо молитва, нито утре сутрин, докато всички разопаковат Коледа. Сега то няма да се случи за първи път, а после няма да се случва на всяка следваща Коледа. Аз все по-рядко ще поглеждам към телефона, една чаша всеки път ще  се разлива.

В една много тиха зимна сутрин, новината за твоята смърт ще пристигне по въздуха, ефирна и деликатна, без да обезпокои натрупалите по перваза снежинки. Няма да отварям прозореца. После отново ще бъде коледна нощ. От ракиената чаша, надживяла чичо ми, ще пие мъж, който ще ми се струва непознат. И мъжът ще сложи ръка на бедрото ми, ще поиска лед. Той може да си поиска всичко без колебание. 

В кухнята някой е пушил и е забравил прозореца отворен. Ние никога не я проветряваме, и двамата пушим на абсорбатора. Нахлул е студът. Вън от себе си, ще набирам отново и отново несъществуващия номер, за да ти честитя тая шибана Весела Коледа, било е толкова лесно. После ще изляза сама по пустите улици и ще пожелавам Весела Коледа на котките, на врабчетата и голите дървета... Ще изровя дупка в пясъчника и ще извикам в нея, защото ти винаги си живеел на дъното. Ще се върна преди някой да е забелязал, че ме няма и ще набера номера само още веднъж, за всеки случай. 

Името ти още ще е в телефонния указател, всъщност то ще бъде навсякъде. Ще виждам буквите, изписани от падналите клони в снега,  в извивките на река Тополница, между плуващите в супата моркови...Ще събирам пръчките, ще гледам дълго водата, ще стоя над супата с часове и ще разбърквам....докато не съживя наново всяка дума. Само така ще съм сигурна, че теб те е имало.

Ако Коледа изобщо е способна на някакво чудо, то е телефонно обаждане. Понеже не вярвам, преди да е станало твърде късно,

Весела Коледа и...нали знаеш

Житейските мъдрости, които научих (чак) на 22

Ако решиш да действаш все едно няма утре, утре най-вероятно ще ти се иска да те няма.

Ако откраднеш нещо от общежитието, вероятността да те хванат е правопропорционална на големината му. Сушилнята не е добър вариант.

Забравил си някого когато спреш да си избираш негови двойници или пълни противоположности.

Не си намисляй желание преди да си запалил фенера- много е възможно да не отлети.

Какъвто и да мислиш, че е твоят тип, животът ще те опровергае.

През който и сезон да решиш да посрещаш изгрева, облечи се дебело.

Не приемай дори дъвка от 16-годишен (камо ли трева).

Ако в коридора в хостела видите огромен дебел негър, той задължително ще се окаже във вашата стая. И ще пръдне.

Ако можеш да не публикуваш нещо, не го публикувай.

Питай хората, които харесваш какво четат. Така каквото и да стане, после ще си на печалба.

В Полша биха ти спасили живота. Ако ги помолиш на полски.

Ако видите ливанска сладкарница, продължете напред с бързо темпо.

Никога не допускай да бъдеш в лоши отношения с човек, който знае твърде много.

Не е нужно да отвориш тоалетното шкафче на мъж, за да ти просветне, че може би е  гей, но в краен случай и това помага.

Никога не си проверявай фейсбука, когато си на парти. Колкото и малък да е шансът да попаднеш на нещо, което да ти скапе вечерта.

Ако видите стотина испански студенти в перално помещение, пожарната и полицията са напът.

Не прави една грешка 2 пъти. Прави я 5,6 пъти, за да си сигурен.

Ако видите паметник на човек, с отсечени глава или крайници, намирате се в Полша.

Терминал 1 е единственият клуб, в който можеш да слушаш суинг кавър на Снууп Дог в компанията на двойника на Фики.

Само лимонът отива на всичко.

Джин НЕ.

В сълзите им не вярват
на русите жени

Двойникът на Миро от Каризма живее(ше) в Познан. Очаквайте снимка.

Предишни години не бях забелязвала

ПРОЛЕТ
борбата на малкото цвете за първото вдишване,
съпротивата с почвата, къртицата, червеите,
колко боли от покълването.

ЛЯТО
как се поти конят от юлската жега,
конската кожа лъщи,
кръвопийците лепнат по нея.

ЕСЕН
колко е трудна раздялата на клона с крушата,
но когато натежи, а вятърът завее
е въпрос на оцеляване.

За порастването и нощните звуци

Единственото, трудно за хвърляне, е тамагочето. Онази пластмасова кутийка с малък екран, която се превръща в каквото животно си поискаш. Всяка година пишеш на дядо Коледа за зайче, а дядо Коледа ти носи тамагоче, което може да се превръща в 6 различни животни- включително в зайче. И гледаш си ти зайчето, храниш го, чистиш му, а то ти се отблагодарява с 1 до 6 звезди, според количеството на радост и благодарност, което си му осигурил.

Зайчето се оказва нелесно за отглеждане животно. Започва да пищи по няколко пъти на нощ,че не си се погрижил за него. То не може да чака да свършиш това,с което си се захванал, зайчето иска вниманието ти тук и веднага. Иначе ще умре. Накрая ти писва,решаваш да го изхвърлиш. Но тамагочето не работи така, нали е зайче. Не можеш просто да го убиеш, трябва да изчакаш да умре. Да го слушаш как плаче, да гледаш как присветква жално екранчето, как скалата на ситост намалява като изтощаваща се батерия . Впрочем тамагочето работи на слънчеви батерии, ако не го оставиш да умре, ще живее вечно. За това се изисква хладнокръвие, което по-често се среща у дете,отколкото у възрастен. Един възрастен вероятно би отглеждал зайчето с години- от жалостивост, но най-вече от нерешителност. Би ставал по три пъти на нощ като за новородено, би го крил под работното си бюро, за да е винаги нахранено и доволно.

Напоследък често се стряскам насън, чувам писъците на зайчето, което оставих да умре преди години. Когато ми омръзна от него, го хвърлих в кофата и го затрупах с домакинско роло, но пищенето продължаваше да се чува дори от другата стая. На сутринта помолих баща ми да го изхвърли в контейнера до офиса му и скоро забравих за него, живота си продължи, а дядо Коледа никога не ми донесе истинско зайче.

Вече съм възрастен. Понякога се будя от остри стържещи звуци, идващи от кухнята и се изправям рязко в леглото...
-Какво става,добре ли си?
-Да, всичко е наред. Мисля, че имаме мишки.

Край #9

Усещането, че вървиш към ръба те кара да се оглеждаш наоколо, окото се вкопчва във всеки детайл. Лъсва потното чело на планината, влагата ме притиска надолу. По билото се ронят камъни. Преди края всяка дума носи тежестта на стотици разговори. Последното стихотворение в книгата трябва да съдържа историята на света, а поантата да кръцне прецизно червения кабел.

Моля те, спри да се движиш между куршумите, мисълта ми не може да бъде навсякъде. Ние не знаем какво е война, макар че аз живея в последна степен на тревога от доста време. Оцеляхме след взрив, за който никой не уведоми властите. Имаше и други пострадали, но това не е важно. Продължавам да намирам останали парчета от експлозивите, не знам как се обезвреждат и ги оставям да ми вредят. Търся своя начин за справяне с постравматичния стрес. Всеки ден залагам на рулетката всичко което имам, но винаги изгърмява някой друг, а тая гад оцелява, мамка й.

Погребението на куклата

Чайковски има цикъл от три малки пиеси за пиано- "Болната кукла", "Погребението на куклата" и "Новата кукла". Първата -минорна и лирична, втората- маршово-траурна, а третата-лека и безгрижна. Готвеше се голям коледен концерт на класа по пиано и аз бях избрана да свиря "Новата кукла".

Мразех "Новата кукла". Стъпката беше валсова, мелодията-закачлива и еднообразна. Учителката по пиано ми разказваше за балове, дълги рокли и руси букли, а аз се правех, че слушам, докато в същото време чувах само как в съседната стая пълничкото момиченце репетира "Болната кукла". Музиката беше толкова красива и тъжна, а тя чукаше по клавишите с грубите си шишкави пръстчета.

За "Погребението на куклата" беше избрано едно мълчаливо, твърде сериозно момче, което намирах за страшно надуто. Майка на К. беше направо влюбена в мен, наричаше ме "бонбон" и все му купуваше по два шоколада, с уговорката, че единият е за "твоята приятелка от класа ти по пиано". Когато тя беше там, той ми подаваше неохотно единия шоколад, без да ме поглежда и без да казва нищо. Когато я нямаше се държеше все едно изобщо не ме забелязва. К. свиреше страшно и пиесата му отиваше.

Денят преди концерта тримата отидохме заедно на генерална репетиция. Учителката ни посрещна с такова въодушевление. Още от вратата тръгна да ни разказва за някакви посланици (така и не си спомням дали бяха точно посланици и на какво, но изглежда бяха много важни хора) които щели да дойдат на концерта и да изберат един от нас да свири на някаква много важна конференции в не-знам-си-кой-град. (помня го като Лондон, сигурно заради "Хари Потър").

Генерална репетиция означаваше всеки да изсвири пиесата си веднъж от начало до край, след което да получи финални напътствия. Първа беше "Болната кукла". Дебелото момиченце изтрака произведението без да допусне нито една грешка. Преподавателката кимна одобрително и й каза (както всеки път) да не забравя затихването преди последните акорди. К. изсвири "Погребението на куклата" така, че ми залютя на очите. Не беше заради куклата, макар че учителката ни беше разказала тъжната история как я заравят в кутия за обувки. Бяха сълзи от яд и от завист. Това беше моята пиеса, а на мен винаги даваха мажорните.

Беше мой ред. Изсвирих "Новата кукла" от начало до край. Беше толкова лесно. Учителката ми каза "Прекрасна си! Само кажи на майка ти да ти облече плюшената тъмносиня рокля с червена сатенена панделка, с която беше облечена на първия учебен ден, нали помниш"?

Няколко месеца по-късно, на конференцията на делегатите, учителката ми я нямаше и на своя глава изсвирих "Погребението на куклата". Никой не забеляза, че пиесата е различна, всички бяха във възторг. "Колко е малка,а така и отива роялът"! "Какви маниери има, като на една истинска пианистка", "Направете и още една снимка, ще я сложим в албума на делегацията". Дадоха ми микрофона да кажа няколко думи. Разказах историята с куклата, погребана в кутия за обувки, която бях чула от учителката. Делегатите се смутиха, някои поклатиха глава, други си подшушнаха нещо нцеодобрително. След тази вечер така и не чухме за тях повече. Догодина се обадили на друга учителка.

                                                ***
15 years later
Don`t say everyone expect Chopin.
Maybe you should close your eyes to hear
me play Rachmaninoff

Касиерката и момчето,което сипва бензин

Живея в подножието на Витоша.Вечер малко преди полунощ излизам, без пари, телефон, документи. Без нищо, с което бих могла да докажа самоличност. И да ме вземат за друг човек не бих се обидила.Излизам си така,почти по пантофи и тръгвам нагоре към планината. Сградите се смаляват, кучетата наедряват, започват оградите.

Първата ми спирка е бензиностанцията в края на булеварда, където току що е приключила ревизията, касиерките са се сменили. Тя е на работа от пет минути, но вече е потънала в едно от списанията, а момчето, което сипва бензин, е седнало на бордюра навън, забило поглед в автомобилните масла, все едно се опитва да запомни етикетите наизуст.

Когато работех на една подобна бензиностанция бях 10-ти за 11-ти клас, лятото. За лош късмет точно когато започнах там, затвориха бул. "Черни връх" за ремонт и по цели нощи нямаше с кого да си кажеш две думи. Бяхме по двама на смяна, но касиерката и момчето, което сипва бензин, никога не си говорят. Спрете на някоя малка бензиностанцийка нощем и обърнете внимание. На практика те прекарват нощта заедно по-често, отколкото с половинките си, но всеки си гледа своята работа. Чувството е като че си напълно сам в цялата бензиностанция.

Цяла нощ чакаш да влезе клиент. Понякога към касата се олюлява кварталният пияница, но той заспива веднага щом му помогнеш да стигне отзад до пейката за персонала. Веднъж тъкмо в моята смяна, в бензиностанцията влезе учителят по философия от училище. Оказа се, че сега работи в съседната бизнес сграда като охрана и също кара нощни смени. Говорили сме си явно в продължение на часове, защото се появи колежката от следващата смяна и започнахме да правим ревизия. Навън беше светло и все така пусто, а г-н Н. се беше върнал на работа. Спах до следобед на другия ден и сънувах продължението на разговора. Когато се събудих не бях сигурна докъде беше споменът и откъде започва сънят. Дали не съм задрямала на плота по време на нощната смяна? Надявам се само да не ме е видял някой случаен клиент.Или докато сме си говорили с господина по философия, някой да не е нахълтал в неохраняваните офиси отсреща. Момчето, което сипва бензин, нямаше да ми каже.

Внимание, вратите се затварят

Лъхва на трева, вкисната бира, на зоопарк с остарели лъвове. След стотици стъпала нагоре, гледката и залезът са разочароващи. Упоеното слънце не можеше да направи друго, освен да падне на масата, на която едно красиво русо момче пали свещ върху парче торта в картонена кутия.

Само преди секунди, докато стисках парапета с ръце, които вече не бяха мои, светът беше подмината гара. Сещам се за Б., която постоянно ми казваше "Всичко това е само в главата ти". Сега разбирам. След онази безтегловна комета, която помете планетата, извън мен не беше останало нищо. Но ето през стъклото тази сцена- момчето пази завет на пламъка. И сега се моля свещичката да не изгасва в крема, рожденичката да не идва, само още малко. Лъчите вече стигат до ръба на парапета, тъкмо навреме да забележа, че в бирата ми плува някаква гад. Изваждам я с пръст и я смазвам на камъка. Сега вече мога да си допия.

Момент, по-кратък от юли

Скица на прозорец без котка (част 2)

Пред вратата са се струпали репортери, колкото публиката на една пълна зала "Универсиада". Чукат по прозорците, надвикват се на различни езици. Веднага разбрах, че са дошли за котката. Изведнъж всичко ми става ясно. Тази проклета твар имала куп престъпления срещу човечеството, сред които световната финансова криза и войната в Близкия Изток. Онзи мой познат, който ми я остави, се е опитвал да се отърве от нея.

Хората, които бяха идвали вкъщи, обикновено не обръщаха никакво внимание на котката. Единствената улика, че тя е живяла тук, бяха няколкото скици с нея на прозореца в единствената и поза. Откъде тогава всички бяха разбрали за нея? Някой е намерил скиците и я е разпознал, няма друго обяснение. Сега отвън се бяха събрали, заедно с журналистите, всички познати и непознати изкуствоведи, критици, художници. Всички говореха за скиците. Спореха за породата, позата, светлосенките, за здравословното състояние на котката. Никога не бях обръщала внимание например, че е сива на цвят, че е твърде слаба, че има уморени очи, всичко това научавам от тези хора, които изглежда се занимаваха с нейните особици от десетилетия. Никой дори не беше забелязал слънчевия прозорец, който се бях опитала да нарисувам толкова много пъти.

Ще ме разкъсат, какво ми остава освен да отричам. Няколко скици в крайна сметка са малко или повече фикция, не могат да служат като доказателство в съда. Но навън нямаше полиция, само палатков лагер от екзалтирани репортери, които бяха готови да живеят пред къщата ми, докато не проговоря. Как котката се е озовала вкъщи, колко време е останала, рисувала ли съм котка преди, чувала ли съм за картини на котката от други художници, нападала ли е гостите, имам ли още скици...вече знаех всичките им въпроси. Нима щеше да повярва някой, че съм я рисувала само като упражнение? Че котката е чужда, че не съм я искала, че пречеше на работата ми, също и на картината със слънчевия прозореца, от която явно никой не се интересува...

Цялата работа е, аз наистина вярвах, че онзи мой познат заминава и не може да я вземе със себе си. Тогава нямах представа колко трудно е да се отървеш от котка. Дали е успял или след като избяга от вкъщи се е върнала обратно при него?

Относно лятото

на есента

Мога да ти изброя куп причини да обичаш лятото. Напълно естествено е да се обича лятото. Пробвай да кажеш на някого „Обичам лятото!”, ще ти отговори „Човече, кой не го обича”.  Лятото говори бързо, говори много и увлекателно, докато се усетиш си се заплеснал да го слушаш. Никога не си гледа часовника, няма график и не си ляга рано. Чашата на лятото е винаги пълна, питието му е кисело и сладко, жълто и червено, може би “Текила Сънрайс” или „Секс на плажа”. Каквото и да е, завърта ти главата без на сутринта да ти е зле. Лятото има по малко от Гершуин, Продиджи и Ерос. Ръжта му избуява с часове, мирише свежо (лятото е младо).  То казва „Ще правим каквото ти искаш”, винаги пита „Къде ти се ходи”.  Лятото не задава други въпроси, не мисли един ход напред и не се страхува да каже нещо хубаво. Никога не се опитва да те променя. С лятото винаги можеш да хванеш първия полет за южна Испания и това на никого не би се сторило неуместно. Напротив, ако кажа на приятелите си, че обичам лятото, те биха се радвали за мен. Нали точно това се очаква, съвсем естествено е и всички ще са доволни. Дори баба ми би го приела добре. Вероятно, когато тя е била на 22 е обичала тъкмо лятото.А всички лета си приличат. Просто искам да кажа, неизбежно е, нали разбираш? Надявам се никога да не разбереш.

Юли,2015 
(тогава не го публикувах от полит. коректност)

Скица на прозорец без котка

"Между другото, откраднаха ми компютъра. Сега не мога да пиша думи. Страдам от афазия. Току-що се завърнах от Кения и Корея. Не си ли получил картичката ми? Какво да ти кажа? Забравих какво щях да кажа. Все още не мога да открия химикал, който пише, а пък счупих молива си. Знаеш колко дефицитна е хартията днес. Признавам, че не я събирам за преработка".
Из "Тя написа само това", Хариет Мълън

Нямам представа как се е измъкнала. Трябва да е било рано сутринта. Сигурна съм, че затворих вратата. Сигурно някой й е отворил. Вярно е, не обичам котки, но не бях аз. Дори се грижех добре за нея, от чиста добросъвестност. Мой познат я беше донесъл, трябвало да замине по спешност, оставял ми я съвсем за малко. Един ден просто разбрах, че котката живее вкъщи. Как да изгониш някого от собствената му къща.

Подслушваше ме, докато говорех по телефона, кълна се. Дебнеше ме, когато излизах вечер и съскаше. Изпикаваше се в обувките на всеки, който дойдеше вкъщи. Изобщо, тя не понасяше гости. А вкъщи често идваха хора, няма как, рисувам портрети. Котката ме държеше постоянно нащтрек и това страшно пречеше на работата ми. Не можех да се фокусирам върху лицата и портретите ставаха лоши. Някои клиенти мрънкаха, други не разбираха нищо от изкуство. Понякога, когато бяхме сами, я наблюдавах как стои изтегната на перваза с часове, все едно чака да нарисувам и нея. Не искаше да помръдне. Домашните животни били ужасно мудни. Постоянно се опитвах да нарисувам прозореца без нея, но не ми достигаше око (така казваме в занаята), за онова парче, което котката скриваше.Стоеше като кръпка, личеше си ако се вгледаш внимателно. Друг път рисувах само нея, от безопасно разстояние, в единствената й поза. Просто като упражнение. Пазя тук няколко скици.

Болеше ме навсякъде, по цялото тяло, някакво схващане ли, така и не се разбра. Когато спазмите се засилваха, тя скачаше от прозореца, приближаваше предпазливо и лягаше върху болното място. Не го лекуваше, по-скоро маркираше болката, нищо повече. Не я галех, не и се радвах, но и позволих да остане, за да се упражнявам. Преди не бях рисувала котка, щеше да ми е от полза. Една сутрин котката я нямаше. Нищо, бях я скицирала достатъчно пъти в единствената й поза, сега можех спокойно да се заема с картината на прозореца, за която имах големи планове. Впрочем спазмите също не се появиха повече и физиотерапевтът заключи, че не е било нищо сериозно.

Колкото повече време минава от онази сутрин, толкова повече се съмнявам, че тук изобщо е имало котка. Но тя продължава да ме тормози. Каквото и да правя се оглеждам, да не би да дебне отнякъде, вече по навик. Ами когато човекът, на когото е котката, се върне да си я търси, какво да му кажа? Като си имате котки, гледайте си ги. Аз съм ужасно заета, нямам време за това. В момента съм затрупана с поръчки. Впрочем онази картина с прозореца изобщо не се получи.

Ще бъде зимна сутрин

Разбирам, че съм заобичала някого, когато започна често да мисля за неговата смърт. Дали ще е през лятото или през есента, сутрин или следобед? Дали ще бъда там или ще ми съобщят по телефона? Когато си взехме първото куче (имахме точно 7 човешки години разлика), го показах на един приятел "Това е Чаро, когато умре ще го погребем горе на хълма зад къщата под голямата шипка,искаш ли да ти покажа?"

Всички хора и кучета, които обичам, са неизлечимо болни. На някои им остават 10, на други 30, на трети не повече от 50 години живот. Симптомите са много коварни.

Смъртта е единствената раздяла, която не е по взаимно съгласие. Тя е третият човек във връзката. Когото и да заобичам, един ден той прото ще избяга с нея и кой ме пита. Много е егоцентрично да умреш, но хората са такива. Вече го очаквам от всеки. Аз бих се постарала да умра след теб, за да не ти е мъчно.

Смъртта е единствената раздяла, за която ти съобщават само веднъж, пък се съдери от рев ако искаш. Все тая. След нея всичко ще бъде Все тая. Но това всичко ще трябва да продължи.

Ако ме обичаш, не ми подарявай цветя, подарявай ми книги.

Лунатизъм

В петък не се започва
нищо ново така са ме учили
но във всички останали дни
от следобед до вечер
се надига у мен заминаване
събирам нещата си

билетът за другаде
живее измачкан в джоба ми

всяка вечер (освен в четвъртък)
подготвям с вълнение стаята
за следващи наематели

после си лягам и мисля
ще боядисат ли в розово
ще запълнят ли светлия ъгъл
за четене с нещо "декоративно"
стаята вече е тяхна подписах се

но щом се събудя намирам
всичко постарому

някой всяка нощ идва
и в съвършено празната
нерозова стая
връща обратно нещата ми

*тази година ми е тръгнало на чести заминавания, пътуване с малко багаж и бързи промени. и всъщност не е лошо. сега пак ми се пътува нанякъде, с лятото:)

Взимам си лятото и се махаме

Твърдо съм го решила, ще задържа това лято. Ако трябва ще прережа въжетата на училищните знамена, ще открадна огромните тави за печени тикви от пазарчето на Графа, ще спра влака от Бургас, с който се прибират всички, ще подпирам крушите, само да не идва тая есен. Да си стои там където и е мястото, в Лондон, Рейкявик или в Отава, но да остави София на август.

Ако въпреки всичко се окаже тук, зарязвам София, взимам си лятото и заминаваме за Аржентина, за какво го учих тоя испански. Или ще просвиря отново на пиано, за да преподавам на някое богато негърче в Южна Африка. Ще стигна чак до Южния полюс, където няма да настъпи мрак и за минута, поне не в следващите 6 месеца. Или ще отида в Китай, където работят по 15 часа на денонощие и няма да има значение зима ли е или лято. Или в Русия, където никога не изтрезняват. По дяволите, взимам си лятото и се махаме.

Една съвсем истинска история с книга

София диша, преди две години. Стоя на онзи щанд вече повече от 5 минути и се колебая между две книги. Момчетата вече нервничат "айде бе, да не си избираш рокля". Не беше времето да им обяснявам кое се избира по-лесно. Питам продавачката, да ми препоръча. "И двете са хубави.Авторът на тази (сочи дясната ми ръка) ще е тук всеки момент, почакайте да ви я разпише". Да бе, само си представям как казвам на момчетата, че сега ще почакаме и за автограф. В крайна сметка грабвам трета книга, вече съвсем насляпо, и се затичвам да ги догоня.

Едно от условията на пътуването назад във времето е, че нямаш право да променяш нищо. И все пак, щях ли да взема книгата, ако знаех, че може да преобърне не само моя живот, но и живота на едно от момчетата, които бях замъкнала там с хиляда уговорки? Ако знаех, че е толкова отговорно решение да избереш между две книги, щях ли да си дам повече от 5 минути или пак щях да грабна някоя поради първично привличане? Хубаво е да се внимава все пак, безразборното четене е като безразборния секс,има си недостатъците, но в случая по-скоро извадих късмет. Ами ако си бях взела една от онези две книги или бях изчакала онзи автор за автограф? Кой би могъл с убеденост да каже, че всичко щеше да си е същото? Нямаше, защото след тази книга прочетох цял куп други книги, без които нищо не би било същото, книги които иначе щяха да са вероятно съвсем други, след които аз щях да съм някъде другаде...или пък момчетата щяха толкова да се разсърдят, че да ми съсипят цялата вечер.

Разбира се, първият път като прочетох книгата не ми хареса (както на никого не му е харесал "Малкият принц" ако я е чел като дете). Дадох я на баба ми и после забравих да си я взема. Тя не е претенциозна, чете всичко, което и дам, защото в библиотеката не предлагат нови книги. След година срещнах заглавието й в едно интервю с актьор, по когото си падах, сетих се, че я имам и си я поисках от баба ми. Вторият път ми хареса, третият и четвъртият още повече. Винаги отбелязвам разни неща по книгите, много е вандалско, но ми е навик. По тази книга дори бях писала, почти може да се каже, че сме си водили диалог.

Месец преди да замина за Полша я дадох на една приятелка. Беше ми достатъчно близка, затова и я дадох. И пак понеже ми беше близка, тя хареса и книгата и драсканиците ми по нея, вместо да се подразни от тях. Така се случи, че не можахме да се видим преди да замина, дойде направо да ме изпрати на летището. И носеше книгата със себе си. Ами сега? Няма как, трябва да я взема с мен в Полша. Там понякоа часовете минаваха мъчително бавно, а не носех много книги и я прочетох още веднъж.

На берлинското летище напът за София трябваше да изхвърля от багажа си 11 кг. Тук прилагам списък на някои от нещата, с които се разделих:

кожена раница от Толедо, нова

скъп парфюм, който не харесвам, почти пълен

два чифта кецове, нови

колода картички на всички забалежителности,които бях видяла

половин килограм послки сладкиши

една открадната чаша за кафе

една ужасно тясна рокля, обличана веднъж

българо-полски разговорник, като нов

Как прописахме и пишем (аз и други случаи)

Когато изгубих първия си истински близък приятел направих "Дворец за чупене" поради всички неща, които си беше оставил у мен. Незабавно трябваше да се отърва от тях, но това са токсични отпадъци, като батериите, не можеш да ги хвърлиш къде да е. А тук може, езикът ги натрошава, чиста работа. Хронологията на блога ми стана хронология на отсъствието. Като ми залипсваше приятелят- пишех.Като приключих с неговите неща, започнах да троша и свои-много е разтоварващо.  Последваха Три добри години- нищо не липсва, нищо не пиша, нищо за чупене (нали няма мое-твое, всичко е общо). Умира кучето-прописвам поезия. Имам ново куче, все по-рядко ми липсва старото, все по-рядко пиша. После съм в тъпия Познан, липсва ми София и се сещам, че имам тук един блог за такива случаи. Връщам се в България, София, до Смокиня и обратно и се скъсвам да пиша.

Имам един познат, беше най-добрият по литература в училище. Много бягах от часове, но никога не пропусках литературата, където обикновено се изпокарвахме на големи теми като мъртъв ли е Бог и Творецът Бог ли е, умирах си от кеф. Обикновено накрая се съгласявах,той имаше право (само наум разбира се). Така е и в музиката и в литературата- в класа ще има пет добри момичета, но случи ли се да има едно добро момче, него го бива повече от всички пет момичета. Наскоро виждам моя съученик и първото, което ми идва да го питам е пише ли, пък той ми отговаря: "Не, нямам такава потребност". Разбира се, докато нещо не те разчовърка, нямаш потребност от писане. Някой ден и той ще пропише и ще е много добър, но нека не звучи като клетва.

Братът на една приятелка се разделил с гаджето си по-взаимно съгласие, но тя била по-съгласната. И моята приятелка го заварила една сутрин да търка мокета в стаята с четка, сапун и кофа. Брат й, дето по една седмица не си изхвърлял пепелника. И прописал, направил си блог. Представям си го -сутрин търка мокета, изхвърля кофата мръсна вода, сяда и пише. След месец се събрали отново с гаджето и от тогава не бил писал.

Друг познат пък твърдеше, че стиховете били подаръци и за тях трябвало да се казва "Благодаря" и "Много благодаря", когато са наистина добри. Все едно изработваш специално за някого с голяма прецизност един шоколадов бонбон и му го поднасяш в червена хартиена кошничка. Аз пък точно обратното, обичах да чета най-много думи, заседнали на гърлото, неща които авторът изрича с половин уста, за да не се задави с тях, да остане жив. Аз имам само 1-2 такива и сега бих му казала, че те на вкус нямат нищо общо с млечния шоколад.

За леки неразположения не е прието да се говори, но изглежда съм пипнала някаква меланхолия. Пренебрегвам я разбира се, както зает човек пренебрегва хрема. От тези дето през деня нищо ти няма и те удрят късно вечер. Третирам я с писане. Мисля, че тук и е мястото, чудесно се вписва в отсъствията, макар че е от някакъв по-особен вид, не ми е познато. Става дума за съвсем малка книга.

Свърши се, дадох им я и сега ми е криво. А даже не е роман, да кажеш, че ми липсват героите, просто стихосбирка. Много ми е соц метафората с книгите като деца, ще ми се да избягам от нея. Викам си, да я взимат, да правят каквото щат, все ми е тая. Аз съм маркетингов консултант, понякога търговец, не поет... Обаче я мисля и това е. Въртя се вечер и я мисля, да не я покапе някой с кафе, да не я смачкат, да не и кажат, че е дебела, или че не е достатъчно висока, такива неща. Ако тази книга беше дете, то определено щеше да е непланирано, да не кажа отначало и нежелано (пепел ми на езика). Изобщо, да не знаеш откъде ти е дошло, но се привързах- така както се привързвам към градове, улици и пиана, но никога към хора. Или се привързвам към хора през градове, улици, пиана...

Бел, която научи Звяра да говори

Звярът е мургав едър мъж на средна възраст с висок холестерол. Страда от често срещано, но не особено популярно заболяване на гласните струни , заради което може да изговаря думите само донякъде. Тъй като повечето букви от азбуката му костват твърде голямо усилие, жена му приготвя само вегетариански ястия лесни за изговаряне. Тя смята, че прави всичко, което Звярът поиска и в някакъв смисъл е права.

Бел обича да чете за смъртта и умирането. Единственият събеседник, който не намира тези теми за неуместни е десетгодишно момче и то от книга*. Понякога и се разказва с подробности за единствените две погребения , на които е присъствала (едното с кремация, другото със заравяне). Вълнуваха я и всички събития, непосредствено близки до смъртта- продължителното суетене на отпътуващия, последното вдишване, придружено с хриптене, съобщаването за смърт по телефона, споделянето на стая с покойника и избирането на тоалет, посиняването на тялото в камерите.

Бащата на Бел  в миналото отличник по химия, после механо-инжинер, понастоящем е в бизнеса с автомобилни масла. Не харесва нито едно гадже на дъщеря си. Смята, че истинският мъж трябва да разбира преди всичко от точните науки, а Бел все си намирала отличници по литература. Баща й беше от хората, които се преструваха, че смъртта не съществува, а отличниците по литература отнасяха въпроса към антиматерията,недай си боже към Бог и твърде се палеха.

Бел за пръв път попадна в омагьосания замък един протяжен горещ следобед, докато прехвърляше книга за обитателите на резервата Серенгети. Всичко в замъка беше живо- вилиците, свещниците, полилеите, следователно всичко остаряваше и всичко щеше да умре. Въпреки страха при всяко излизане, че този път ще завари желязната врата заключена, тя продължи да ходи в замъка, отначало само понякога, после при всяка възможност. Звярът обикаляше брадясал и гладен коридорите  и те често се разминаваха без да си кажат нищо. И за двамата беше неловко, че другият е попаднал там- местата, на които човек се усамотява са нещо лично. Замъкът все пак беше достатъчно голям и не беше трудно да се избягват. Веднъж обаче се засякоха на вратата и общият страх, който споделяха, че този път тя няма да се отвори, ги принуди да се погледнат. Някой трябваше да проговори пръв. Въпреки че, Звярът можеше да произнася само няколко думи, в контекста на цялата предстояща смърт наоколо, те прозвучаха съвсем разбираеми и Бел дори не забеляза заболяването му. Той пък за първи път се почувства ценен и желан събеседник и започна да изговаря бавно и с усилие все повече думи. Така съвсем естествено Звярът и Бел се сприятелиха. Срещаха се при вратата всеки следобед, обикаляха заедно залите на омагьосания замък и слушаха спомените на неговите обитатели. Една старинна кутия за енфие издъхна спокойна, че историята й е била чута. Бел и Звярът дълго пушеха онова, което им бе оставила покойната, докато си разказваха за умирането на познати и непознати, на герои от книги, а после и за предстоящите смърти на тях самите. Времето минаваше бързо, а темата никога не се изчерпваше. Всеки път когато мислеха, че са си казали всичко, спираше часовник, догаряше свещник или в купата изгниваше плод  и  двамата започваха отначало.  Цветчетата на розата окапваха незабелязано, а когато падна и последното от тях  Бел върна всички предмети по местата им, излезе и хлопна вратата.

*Книгата би могла да е „Моят живот с Моцарт” на Е-Е Шмит или пък „Малкият принц”, и двете вършат работа.

Шифърът на Ц.

В новия брой на плажното ми списание намерих статия за кодирането на текстове. Харесах си шифър( "Шифърът на Ц.") и започнах да изписвам бавно разни думи. Отначало беше сложно, но изведнъж стана така леко и увлекателно. Беше много по-лесно от писането без шифър. Писах докато всички бяха в морето, докато намираха в пясъка изгубено съкровище, докато една чайка ловуваше,  докато момче или мъж се давеше, докато от другата страна на залива кънтяха фойерверки, гръмотевици или бомби. После легнах и спах като мъртва- без да сънувам несвършващи изречения, без да помня къде съм си легнала и без да усещам формите на леглото (дали е имало легло?). Когато се събудих вече не ме беше страх от газови котлони, от котки, от спин, от удавяне. Страх ме беше само да разкодирам написаното.

Багажи и костенурки

Утре по това време ще пия радлер на плажа. За тази цел обаче трябва да се случи стотното изнасилване на сака ми за тази година. Пак в последния момент, приятно уморена и разсеяна, с цел да забравя да взема колкото се може повече излишни неща. Така ми писна от багаж, изпращане, посрещане и климатизиране, че идеята да си костенурка започва да ми изглежда супер привлекателна. Освен, че винаги са си вкъщи без период на адаптация, всички ги подценяват. Костенурките са по-бързи, по- умни и по-острозъби, отколкото се очаква от тях. Костенурката Ровчо, която имах като малка, е единственото животно от което някога ме е било толкова страх, че да се затварям в стаята с часове. Всички казваха колко е сладка,бузеста и безобидна, но аз си знам как дере и хапе, докато и сменяш водата, как някакси успява да се изкатери и по стъклото и да плъзне накъдето си иска. Стоиш си на дивана и постоянно си нащтрек откъде ще изскочи.

Не помня изобщо някога да съм постигала нещо, когато всички са го очаквали от мен. Чуя ли "ще се справиш" вече си имам едно наум. Учителите, които помня и обичам най-много са тези, които поне веднъж от яд или нарочно са ми казали, че не ставам. В това има вероятно и примеси на някакъв мазохизъм или лоши детски навици, не е просто инат. Хрумва ми един цитат, по памет гласеше нещо като "Обичам да печеля, разбира се, просто ме привличат най-силно състезания, в които няма други участници". Костенурките са точно такива състезатели. Не с постоянство надвиват заека, нито с хитрост, а с това, че не им пука за него, нито за надпреварата.

Отплеснах се от завист към костенурките, а куфарът си стои. Колкото по-добре се чувствам, толкова по-малко дрехи и обувки ми идва да сложа в него. Чувала съм, че така психолози проверяват дали едно дете е щастливо- карат го да нарисува човек. С колкото повече детайли, копчета, бижута, мигли и букли го направи- толкова повече неща му липсват. Ето защо трупането идва от неудовлетвореност и води до още по-голяма такава.

Краят на света в трета част

Сонатите за пиано най-често се състоят от три части. Първата и третата са по-ефектни, всеки ги разпознава и малко си приличат. А средната е трудна за разучаване. Затова на концерт или изпит най-важни са първите няколко такта, с които привличаш вниамнието и последните, с които да забиеш публиката в земята. Така и не изсвирих на ниво и една цяла соната, защото не исках да полагам целия труд, който изискват средните части.

Лошото е, че дори да се откажеш от пианото, детските навици са ужасно упорити и се пренасят върху всичко останало, което правиш. Например, първи и втори пръст никога не стават палец и показалец, понякога си тактуваш с ръка и други. Но най-упоритият навик си остана отношението към всяка връзка като към соната за пиано- внимателно разучаване, изграждане на динамика, неизбежното закачане на съседни ноти и така нататък. Встъпителната част е лека и интересна за разучаване, мелодията се запомня от първия път, а темата, обикновено мажорна, се повтаря често по-нататък в сонатата.

"Образното съотношение на основните елементи на експозицията може да бъде различно, но най-убедителни художествени резултати дава подчертаването на контраста помежду им под различна форма".

Третата част развива темите от първата,затова си приличат,макар че излглежда по-трудна. И накрая кодата- обикновено в няколко ефектни акорда. Но краят понякога се отлага мъчително и те оставя да работиш по средната част. Тя е често лирическа и технически по-трудна, некомфортна ми е, нали все ги пропусках. 

Откакто се помня нямам търпение за края на света. Всичко започнало с кризата в началото на 90-те, заради която не се родили много деца (особено онази зима) и парковете били празни. После пък това пиано, жълтата поредица юношески романи и изобщо като дете съм прекарала сама доста време. Затова едни от най-веселите ми детски спомени са от земетресения, градушки,световното и огромни (според тогавашния ми размер) митинги. И до днес ми е приповдигнато, когато се случват такива малки апокалипсиси.

От пипкавата, неблагодарна и незапомняща се средна част понякога може да те измъкне само апокалипсис. Ако всички знаехме, че няма да има утре, нямаше ли да минем направо към финалните акорди помежду си? Разрешаваш доминанта  в тоника, тишина за секунда, поклон и започваш да разучаваш първа част от нещо друго. Така миналата седмица ме развълнува някакъв слух за радиационен облак, но вятърът го издуха в друга посока и не ми свърши работа. Понеже разпознавам хубавите неща по това, че стават с лекота, пък и залата е още празна, мога просто да се изнижа по средата на втора част. Колкото и сонати да си изсвирил, понякога просто трябва да приемеш, че не си готов за трети концерт на Рахманинов.*

*Най-трудното произведение, писано за пиано

Хронология на едно кратко пропушване

Прави ми компания за цигара
искаш ли?

една чужда цигара на ден,вечер
някой е забравил на парното пълна кутия
по една от забравените, сутрин и вечер
по една от забравените понякога
                            вече в друга компания
после веднъж, една вечер цяла кутия
                                                    от моите

и цигари никога вече

Светлини от запалките

Колко светлини от запалки
протегнати към една и съща цигара
огряваха снощи поляната


би броил само онзи
който никога не е гонил светулка

аз ги следя само с поглед
откакто ми казаха
какво се случва с тях в буркана

Чао, Познан- не те сънувах

Днес е празник на Рим. Не съм била в Рим, сигурно прилича на всички останали непоносимо красиви градове. Днес обаче за последно Познан е градът, в който се връщам след път. Не беше нищо особено, затова така не му отиваха всички преживявания, на които стана безучастен свидетел.

Видях толкова много изключителни градове, за да разбера, че градовете нямат значение. Накрая всички снимки, площади, улици и катедрали започват да си приличат. Остават само случилите се и неслучилите се между тях истории. Все пак е хубаво човек да се снима, когато пътува- във всеки град еуфорията и тъгата стоят по различен начин красиво. И багажът навсякъде тежи различно, дори когато обикаляш половин Европа с един и същ.

Веднъж някой ми каза, че шарените къщички на площада му приличат на картонен макет,а за четири месеца тук така и не опитах да разбера дали и една от тях е истинска като опитам да вляза. Прекарах четири месеца в него без да видя нищо различно от снимките, които бях разглеждала преди да дойда. Открих, че всички кучета тук са тъпи и сресани, а котките винаги изскачат зад някой ъгъл, когато най-малко ти е до котки.

Тук говорих на български, английски, испански, малко унгарски, турски, словашки, но така и не проговорих на полски. Нито веднъж не сънувах града, в който заспивах. Влизах в катедралите му, за да послушам органа, но никога не правех онези абсурдни ритуали с войнишко редуване на коленичене и стоене прав, които приличаха повече на сутрешна гимнастика. Не изслушах нито една песен, не свикнах с вятъра и линейките, нито се научих да пия ликьори на екс. 

Много хубави неща намерих тук, но всичко ще оставя на Познан. С такава лекота умея да хвърлям. Покрай тях и едно другоземно ще оставя, като че е било тукашно, дано само не тръгне след мен.

Тази ще ми е голяма, дайте ми нещо в среден размер

Един ден се събудих
почистих всичко в стаята която не е моя
наредих шишенцата по цвят
после пак по цвят и по големина
изчетках тапицериите на двата стола
сложих всички пликове един в друг
махнах нещата от масата после
ги върнах обратно
подарих прочетените книги на съседката
а други книги вътре нямаше така че
за утре не остана нищо

От Берлин, в който не спира да вали

Нямах особено желание да идвам тук, но нали е близо и ни е напът, пък и месеци наред слушам разни хора да се прехласват по Берлин. Винаги съм си го представяла бетонен, облачен и дъждовен, затова още първия ден си взех един оранжeв чадър, който не отиваше на нищо.  Три дни не спря да вали, а още на втория силният вятър беше изпотрошил почти всичките му шпици.

Първият дъждовед ден се разходихме из парка на извиненията- към евреите, гейовете, циганите, съветската армия. Сетих се за циганина, който се мотаеше покрай гъбарника на село. Веднъж беше решил да ме почерпи обикновени бисквити, бях някъде на девет. Взех бисквитите и благодарих възпитано, после ги занесох вкъщи, казах, че няма да ги ям и си измих ръцете два пъти със сапун. Стана ми гузно при този спомен и подминах мемориала.

Вторият ден тръгна зле от самото начало, затова реших да зарежа програмата и да се изгубя. Дадох всичко от себе си, но улиците бяха все под прав ъгъл,  правилната посока беше толкова категорична, че не ми оставаше нищо освен просто да вървя по нея. Отклоних се няколко пъти, но постоянно се намираше някой да ми предложи помощ, тук са толкова натрапчиво услужливи.

Третият ден пак ще вали,сигурна съм. Затова нямам търпение да изхвърля този счупен чадър, който при това не отива на нищо, и да тръгна към някой град, в който грее слънце.

Ало, тук съм на нашата пейка,пия лимонова бира

София, липсваш ми така, както човек никога не ми е липсвал. Днес ми се обади М. и накрая на разговора за малко да  кажа „утре в 5 на Попа”? Тук няма нищо, което да прилича на Попа, но си намерих една Пиротска (евтини обувки, машина за сладолед, но без домофона, на който винаги мога да звънна) един почти Заимов и фонтана пред Народния, нищо че тук е пред операта. Обиколих целия скапан град да търся Докторската градинка и ония кръглите храсти около паметника дето се криехме в тях през часовете на класния, но не намерих нищо, освен брат му на пишкащото в чешмата момченце- без делва и без шкембе.

Покрай местата в София ми липсват и разни хора. Повечето от тях сега са се разпилели из Европа, че и в Америка, а на мен ми липсват не те, сами по себе си, а някак заедно с всичко накуп. Да речем ако с Б. всеки четвъртък се мотаем по Оборище и ядем лимонова торта във френската сладкарница на ъгъла(а сега Б. е в Мадрид) на мен не ми е достатъчно нито само да се мотая по Оборище, нито само да ям лимонова торта, нито дори самата Б. (която предпочитам пред сто лимонови торти). Изглежда страхът от обвързване с хора е задълбочил отношенията ми с определени градинки, сгради и улици и сега не мога да се отърва от тяхната липса. Чувам хора по телефона, те в една чужбина, аз в друга, и хората ми напомнят за местата, вместо обратното. 

А от всичко най ми докривява като ми се обади някой, уж с най-добри намерения, и ми каже „тук съм на наща пейка и пия лимонова бира”. Тогава знам, че и пейката, и човекът, и бирата са си на местата, само аз съм някъде другаде и обикалям чужди любими места в търсене на Докторския паметник.

София, докато съм с други градове си мисля за теб, макар че те са интересни понякога и за кратко. Като си дойда пак ще премина през всички етапи на влюбването и понякога ще ти се сърдя за глупости. От тук обаче те обичам безусловно, както се обича само някой, който го няма.